ТЕОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА

До ХІХ век литературната теория все още не се е обособила като научна област, но се упражнява като поетика и реторика. Оформянето й като научна дисциплина, като методи и задачи на изследване, е възможно едва след ХІХ в. като противовес на литературната история.

1. Същност на литературната теория

А. Определение на литературната теория - в най-стриктен смисъл е систематично изучаване на литературата като изкуство, нейните характеристики, качества, производство, продукция, т. е. творчески процес, както и изучаване на методите за анализиране на литературата.

Б. Литературната теория като интердисциплинарна наука - в действителност от края на XIX в. изучаването и анализирането на литературата са интердисциплинарни полета — ако през XIX в. изучаването на литературата става по отношение на историческите и социални процеси в едно общество, то от 70-те на XX в. психоанализата се намесва в литературната теория, а през XXI в. когнитивната наука - тези две изследователски области са само отделни примери за това как се мисли, изучава и анализира литературната творба. Разнообразието от интелектуални традиции и приоритети в литературната теория е понякога причина различните типове литературна теория да са дори радикално различни, като намирането на общи черти между тях за основа на някакво сравняване може да бъде трудно.

В. Литературната теория в България - тъй като на запад литературната теория започва да се развива в истинския, модерния смисъл на думата през 1950-те, може да се каже, че в България присъстват някои от школите на литературната теория, но реално доминиращата литературна теория, преподавана в училищата и университетите у нас принадлежи на по-стари от тези традиции, а именно литературната теория, такава каквато е била през XIX в., тоест през романтизма с примеси на структурализъм от 50-те на XX в. Школите на литературната теория, които са намерили почва в България най-често биват означавани като "модерни подходи към литературата" или „модерни интерпретативни подходи“.

2. Задачи на литературната теория

1. Да обясни понятието за литература, методите на изследване и да въведе научните термини на изследване;

2. Да представя литературата като структура и система и да търси нейните важните, непроменливи характеристики.

Литературната наука е задължена да бъде обективна, за разлика от литературната критика, която по статут може и трябва да бъде субективна.

В отношението литературна теория – литературна история:

1. Литературната теория търси извънвремевите, общите закони и принципи;

2. Литературната история се ситуира във времето на написване, в контекста на създаване на литературната творба и се интересува от промените, процесите, конкретността.

В този смисъл една и съща литературна творба може да се изследва от литературната история, теория и критика по три различни методологически принципа, защото задачите, предметът и методът на изследване са различни.

3. Дисциплини в теория на литературата

За пръв път изследване, наречено „Теория на литературата”, пише Борис Томашевски (руски формалист) през 1925 г. Дадения от него модел за литературна теория е доминиращ дълго време (основно през периода на комунистическо управление) сред множеството руски и съветски теоретици, както и български преподаватели и изследователи, като в България все още е използван. Тази структурална (формалистка) теория на литературата включва в полето на литературната теория три основни раздела на поетиката: метрика, стилистика и тематика.

Поектика (от стгрц. poietiké, ‚поетическо изкуство‘) е раздел на литературознанието изучаващ същността, специфичните особености, функциите и закономерностите в развитието на художествената литература; строежа на литературното произведение; литературните форми и тяхното историческо развитие (жанра във фолклора и литературата, историческите промени в жанра). Поетиката се занимава тясно със стилистиката, стихознанието и поетическата морфология. Поетиката не означава поезия. Поезия произлиза от гръцката дума "poesus" (букв. прев. разкази в стихотворна форма).

А. Сравнителна метрика (стихознание) - представя същността, изграждането и значението на стихотворния ритъм.

Б. Елементи на стилистиката – като теоретична наука за езиковата форма на литературата. Поетическият език е подразделен като 1) лексика, 2) семантика и 3) синтаксис, по аналогия с общата структура на езика.

В. Тематика (жанрология) – включени са разделите 1) тематология, 2) мотивика и 3) жанрология (ако я сведем до жанрологията е теория на литературните родове и видове).

Това са научни дисциплини в рамките на теория на литературата, които трябва да представят от какво се състои литературната творба. Известен упрек към този вид изследване се съдържа във формулата „описателни”. Тези три научни дисциплини (като дялове на литературната теория) и техните раздели описват литературната творба по-скоро като набор от елементи и отношенията между тях. Заедно с това обаче теория на литературата има да представи и други важни задачи (литературата като духовна дейност): какво е отношението между литературата и действителността, между идеологията и действителността.

Тоест литературната теория е представена като предмет на "структурата на литературната творба и полето на литературността".

4. Теория на литературата в отношение към други научни дисциплини

Теория на литературата е частно изкуствознание и трябва да сведе всичко това, още веднъж да го редуцира до интереса точно към литературата (като вид изкуство, част от света), а не до изкуството изобщо. Затова има отношение към философията, има отношение и към естетиката, но има и своята научна методология, чрез която се прецизират тези познания. По същия начин психология, лингвистика, социология могат да участват като един общ научен фон, но много внимателно трябва да влязат, за да представят не своите научни възможности и задачи, а да служат на интереса какво е литературната наука.

А. Психология на литературното творчество – има за задача да представи творческата личност и творческия процес. Един от най-добрите представители на психология на литературното творчество е българин: Михаил Арнаудов. На запад обаче психология на литературното творчество не се прави, прави се психология на литературата изобщо.

Б. Социология на литературата – задачата й е да се представи реалното функциониране не само в историческия, а и в конкретно социалния контекст на времето. Социалният контект е по-конкретен от историческия (той е много общ). Социалният контекст ни дава връзката между човека и света с оглед на най-важните въпроси на актуалната идеология в едно общество в даден исторически период.

В. Философия на литературата – литературната теория има статута на частно изкуствознание. Философията задава общите параметри на осмислянето на света. Естетиката ги свежда до изкуството като отношение към света.

Такава дисциплина би трябвало да има следните задачи:

(1) да изследва онтологията (начинът на съществуване; философията се дели на онтология и гносеология), т.е. да обясни как съществува литературата, какво е нейното битие;

(2) да обоснове теорията на познанието за литературата, което на практика се дублира от т. нар. методология (науката за методите на познанието).

Характерно за теория на литературата през 80-те и 90-те години на ХХ век е, че тя се интересува предимно от методологията, т.е. от самата себе си, и по-малко от другата й задача – да зададе научност в анализите на литературата.

До средата на ХVІІІ в. законите са били свързвани с категорията литературен вкус. Йохан Винкелман е този, който пръв разгръща тезата за вкуса до тезата за стила. Научността се управлява предимно от цитирането на авторитети (нещо е вярно, ако може да се подкрепи с авторитетен цитат). Романтизмът е първият, който започва своя бунт срещу нормативизма, който има ценностен характер и е много ясен в жанровото деление на Никола Боало (от ХVІІ в.). Но дори романтиците със своя бунт срещу правилата и законите също въвеждат закони и правила. Един от тези закони е свързан с органичната представа за литературата. През ХІХ в. с развитието на интереса към предмета на литературата, възниква многообразие в разбирането за това какво е литература.

5. Що е литература?

А. Идеи за същността на литературата - съществуват множество идеи за това какво е литература според различни школи в литературознанието. Развитието на литературознанието през ХХ в. е изключително забързано. Според Никола Георгиев всяка литературоведска школа има живот около 15 години. По принципа на махалото и на редукционизма се преминава от едно виждане за това какво е литературата към друго, коренно различно виждане за нея.

Б. Ключовите думи за съответните концепции на няколко литературоведски школи по въпроса за това какво е литературата

Литературата според новата критика – Алън Тейт, Джон Ренсън с техните идеи за това какво е литературата издигат тезата, че литературата може да бъде напрежение между изказа и смисъла. Изказът никога не може изцяло да представи смисъла, смисълът пък трябва по някакъв начин да бъде изказан. Няма еднозначност в отношението изказ-смисъл. Може да се мисли като техника (Ренсън), защото това, което отделя литературата от другите области на изкуството, това е специфичната литературна техника (похватите).

Според руския формализъм литературата е прийом (рус. „похват”; терминът често не се превежда). Когато превеждат този термин в англоезичното литературознание, го определят като tool. На руски терминът е приëм остранение („остранностяване”): нещо трябва да стане странно.

При структурализма литературата се схваща като структура.

Клинт Брукс, който също е късен представител на новата критика, при него е преносност.

Б. Обяснения на  промяната във времето на схващанията за литературата

Чарлс Пиърс, Фредерик дьо Сосюр и Чарлз Морис са тримата бащи на семиотиката. Чарлс Пиърс говори за отношението знак-обект-интерпретант. Този интерпретант обяснява вечното актуализиране на избора. Промяната в акцентите, през които се разбира същината на литературата, не отменя статута на универсалност в търсените истини. Това, че литературата се мисли като структура, не пречи да се мисли и като прийом, като техника, като напрежение, а по-скоро отговаря на природата на литературната наука като духовна дейност, която съобразява изследването с непрекъснатото обновяване на изследователския контекст.

Променя се научната ситуация, променят се потребностите на хората и затова неизчерпаемият предмет на литературата се вижда през различни ъгли.

Литературната теория прилича на теоретичната лингвистика, въведена при Ноам Чомски като търсене на езикови универсалии (онова, което е валидно за всички времена и всички народи). Заедно с това може да се говори за национално литературознание, включително и национална теория на литературата, доколкото има отношение към избора на авторитети и потребностите на националния културен контекст.

Когато в Англия напр. се обяснява какъв е предметът на теория на литературата, при тях „теория” работи като синоним на „философия”.

Концепциите за теорията на литературата са предмет на изключително много дебати.

6. Съвременна литературната теория и нейните школи

Школите основно отразяват англо-американската и западно-европейската литературна теория, като изключение са руският формализъм, структурализъм и семиотика.

1. Естетизъм - асоциира се с романтизма, определя естетическата стойност като основна цел на разбиране на литературата.

2. Американски прагматизъм - прагматизъм е течение във философията, датиращо от втората половина на 19 век. Негов най-сериозен източник е позитивизмът на Огюст Конт; еволюционната теория на Чарлз Дарвин, философията на Имануел Кант, английският емпиризъм. Родоначалници на прагматизма са Чарлс Пиърс (в статията си "Как да направим идеите си ясни", 1878 г.) и Уилям Джеймс (лекцията в Бъркли, 1898 г.).

Характеристиките на прагматизма са следните:

- антропоцентризъм — познанието е обусловено от специфичната човешка природа; то съществува заради определни нужди на човека

- целенасоченост на мисленето — всяко мислене има определена цел и създава план за нейното реализиране

- функционализъм — познанието има като функция адаптиране на човека към средата и справяне с определени проблеми

- фалибилизъм — знанието ни по който и да е проблем винаги ще бъде непълно и опровержимо.

3. Културни изследвания - ролята на литературата в ежедневието. Културни изследвания (английски: Cultural studies) е научна област, която съчетава политическа икономика, комуникация, социология, социална теория, литературна теория, медийна теория, кино/видео изследвания, културна антропология, философия, музейни изследвания и история на изкуството/арт-критика за изследването културни феномени в различни общества. Културните научни изследвания често се концентрира върху това как функционира определен феномен се отнася до въпросите на идеологията, националността, етническата принадлежност, социалната класа и/или пола (gender).

4. Сравнително литературознание - Сравнително литературознание е литературна критика, която се занимава с литературата на две или повече различни лингвистични, културни или национални групи. Макар, че най-често се практикува с творби на различни езици, може също да се прави сравнение между работи на един и същи език, ако творбите произхождат от различни нации или култури, в които този език е говорен (например между творби писани във Великобритания и САЩ). Също включва и обсег от изследвания, които сравняват различни типове изкуство, например може да се прави изследващо сравняване между отношението филм и литература.

5. Деконструкция - Деконструкция (déconstruction) е понятие, употребявано в съвременната философия, литературната критика и социалните науки. С него се обозначава процесът, посредством който писмените и устните форми на изразяване (в частност в западната философия) започват да променят и задълбочават своите значения, особено когато биват изследвани през призмата на презумпциите и липсите, които те разкриват у себе си. Жак Дерида (1930-2004) въвежда това понятие през 60-те години на ХХ век.

Областите, които са релевантни спрямо фокуса на деконструктивистите, включват философията на значението в западната философия, както и средствата за конструиране на тези значения от западните автори и за разбирането им от западните читатели. Въпреки че Дерида не признава деконструкцията като отделен метод или философска школа, понятието се употребява за опис на конкретните текстологични методи, които Дерида използва. Те включват откриването, разпознаването и разбирането на имплицитните презумпции, допускания, идеи и структури, върху които се надстрояват формите на мисълта и вярата — например при задълбочаването на обикновеното деление между природа и култура. „Déconstruction“ на Дерида черпи вдъхновение от трудовете на Мартин Хайдегер и неговата представа за Destruktion или Abbau, както и от Еманюел Левинас и идеите му за другостта.

6. Джендър изследвания - Изследванията на пола (английски: gender studies, други преводи на български са науки за пола, науки за пола и рода, също така родови изследвания, както и изследвания на социалния и културия пол, социални и културни изследвания на пола, както и всички други появили се или предстоящи да се появят интерпретации на термина на английски gender) са теоретическо направление основно във феминизма и ЛГБТ изследванията (понякога и биологията), базирано на комплекс от интердисциплинарни знания в социалните и хуманитарните науки, което третира проблемите на пола (джендъра), половата идентичност, половата ориентация, и сексуалните малцинства в езика и обществото, и релациите им с класата, расата, етноса и локализма.

7. Формализъм - Формализмът е школа в литературната критика и литературна теория със структурален подход към текста. В литературната теория формализмът се отнася до критически подходи, които анализират, интерпретират и оценяват свойствените за текста особености и детайли. Формализмът придобива популярност в началото на 20 век като реакция срещу романтическите теории в литературата.

8. Германска херменевтика и филология - Херменевтика (от гр. ερμηνεύω, „тълкуващ“, „обясняващ“) е теорията и умението за интерпретиране на стари, главно литературни текстове с оглед на произхода, езика и съдържанието им. В областта на херменевтиката попада всичко, което може да бъде разбрано, включително предметите, които - притежавайки собствена история, която означава нещо специално за определен човек или група - също могат да бъдат разглеждани като текстове.

Тълкуването предполага преди всичко знание не само за изследваното явление, но и за неговия контекст. Трябва да са известни мястото, участниците, времето, в което се разглежда дадения обект. След това идва интерпретацията - да се открие значението на явлението, да се анализира през гледната точка на съвремието и изследователя. Накрая идва разбирането - гледните точки се съпоставят и след тяхното обобщение се достига до по-пълно знание за нещата.

До 19 век херменевтиката се занимава с тълкуването на юридически и библейски текстове. Представител на романтическата херменевтика е Фридрих Шлайермахер. Според него, за да бъде разбран един текст, е необходимо да се възстановят духа на епохата и авторовите намерения; всяка творба има един-единствен смисъл и той е постоянен във времето. Представител на херменевтиката през 20 век е Ханс-Георг Гадамер, според когото всяка епоха задава различен смисъл на текста, а четенето винаги е сблъсък между посланието от миналото на творбата и настоящето, чийто носител е читателят. Херменевтиката доказва че при преминаването на творбата от една епоха в друга се появяват и други нови разбирания на творбата, които не са предвидени от автора. Настоящето се разбира чрез миналото и така се получава жива връзка помежду им.Чрез връзката между миналото и настоящето ние разбираме не само творбата но и самите себе си.

9. Марксизъм (70-те на 20 век)

10. Модернизъм - Модернизмът е употребяваното понятие, с което се назовава период в развитието на визуалните изкуства, науката, културата и обществото, който обхваща края на 19 век и началото на 20 век. Характеризира се със стремеж да се преосмислят идеите и предпоставките на предишната епоха.

Модернизмът във визуалните изкуства се отказва от претенциите за "обективно отражение на действителността" и се концентрира върху субективността. Това е течение, което се противопоставя на реализма, има черти на декадентство и мистика. С модернизма се свързват такива художествени течения от 20 век като дадаизъм, абстракционизъм, екзистенциализъм, експресионизъм, сюрреализъм, нов роман, театър на абсурда, кубизъм, футуризъм, попарт, фовизъм, алеаторика (в музиката) и други.

11. Нова критика - овата критика или Новото литературознание (на английски: New Criticism) е доминиращото движение в английската и американската литературна критика от средата на 20 век, започвайки през 20-те и завършвайки през 60-те. Нейните пропоненти наблягат на „затвореното четене“ и на вниманието върху текстовете сами по себе си, както и на отричането на критиката, основана на извънтекстови източници, като например биографията на писателя.

Новата критика получава името си от книгата на Джон Рансъм Новата критика (1941). Новата критика третира литературната творба като съдържаща-се-в-себе-си. Те не взимат под внимание възприемането на творбата от читателя, авторовата интенция или историческите и културни контексти.

За Новата критика структурата на творбата и нейното значение не са изолирани, а се изследват в цялост.

Новата критика се съсредоточава върху литературните средства в творбата и понякога бива наричана обективен подход в литературата.

Според много от литературните изследователи, принадлежащи на Новата критика, значенията в литературния текст са много и едновременни. За Айвър Ричардс твърдението, че дадена творба има „едно и само едно истинско значение“, е акт на суеверие (Философия на риториката, The Philosophy of Rhetoric, 39).

12. Нов историцизъм - изследва текста чрез други основни текстове на периода. Новият историцизъм е течение в литературната теория, което се развива през 80-те години на ХХ век. Новите историци се стремят едновременно да разберат произведението през неговия исторически контекст и да разберат културната и интелектуална история през литературата, която документира новата дисциплина в историята на идеите. Мишел Фуко базира неговия подход едновременно върху неговата теория за границите на колективното културно познание и на неговата техника за проучване на широк масив документи, за да се разбере епистемата в определено време. Новият историцизъм е обявен за по-неутрален подход към историческите събития и за чувствителен към различните култури. Харолд Арам Веесер, в предговора на прочут сборник с есета, озаглавен Новият историцизъм (1989), отбелязва, че основните положения, които се появяват непрекъснато в Новия историцизъм са:

- всеки експресивен акт е въвлечен в мрежа от материални практики;

- всеки акт на демаскиране, критика и опозиция използва инструментите, които осъжда и рискува да падне жертва на практиката, която излага;

- литературните и не-литературните „текстове“ се разпространяват неразделимо;

- никакво говорено, въображаемо или архивно не дава достъп до стабилни и неизменни истини, нито изразява някаква неизменна човешка природа;

- критичен метод и език, адекватен да представи една капиталистическа култура, участва в икономиката, която описва .

13. Постмодернизъм - Постмодернизъм (пост, от латински post - след + модернизъм) е течение, концепция, философия, начин на мислене и писане, които отричат предхождащия го модернизъм, постмодернизъм е "след и контра модернизъм". Постмодернизмът е тясно свързан с психоанализата, феминизма и изследванията на пола и рода (gender studies).

Компактният оксфордски речник на английския език се отнася към постмодернизма като "стил или концепция в изкуствата, характеризиращ се в недоверието в теории и идеологии и от привличането на вниманието към конвенциите." Постмодернизмът е по начало реакция към модернизма. Терминът е първо използван около 1970 в различни области. Например Джон Уоткинс Чапман заявява "един постмодерен стил на рисуване", за да се ситуира извън репертоара на френския импресионизъм. Постмодернизмът е еклектичен, той се освобождава от догмите на модернизма и структурализма, като започва началото си от архитектурата.

Културата не е вече сфера на идеалното, където действат законите на красотата и съвършенството – те вече не функционират. Изчерпва се идеята на модернизма, че действителността пребивава в обозначаемите обекти и ролята на знака, а думата служи като посредник между човека и реалността. Идеята за постоянна универсална действителност изчезва и заедно с това изчезва и идеята за обозначаващото и обозначаваното. Постмодерните общества са само повърхности без дълбочина, само знаци, без същности, само обозначаеми.

14. Постструктурализъм - Макар понякога да се смята за поддтермин, или за инклузивен и съдържащ се в понятието постмодернизъм термин, постструктурализмът има ясни граници на своето значение и самостоятелност на понятието.

Като термин постмодернизмът възниква в Щатите към края на 1960-те, за да опише иначе предимно френските изследвания, които предизвикват и поставят под съмнение примата на структурализма в хуманитаристиката.

Какво значи постструктурализъм? - Първоначално структурализмът пита откъде идват значенията. От самия текст? От контекста, в който текстът се консумира? Самият читател свободен ли е да създаде свое собствено значение? Дали произвеждането на значението идва от взаимодействието на тези фактори? Ако е така, как точно си взаимодействат те?

Постструктуралистите наследяват от структурализма следните идеи:

- Езикът не може да посочва извън себе си, не може да надскочи себе си;

- Езикът по-скоро произвежда (а не отразява) значение;

- Езикът не изразява индивидуалността.

Така че има определена прилика между постструктурализма и предполагаемия му предшественик. Но префиксът “пост” идва по-скоро да покаже, че той разширява значението му в много по-голяма степен, отколкото Фердинанд дьо Сосюр или Клод Леви-Строс вероятно са възнамерявали. Важни са и принципите, по които се различава от структурализма (и отново се преплита). За по-удобно можем да ги разделим на три:

Постструктурализмът е по-антифундаментален

Структурализмът отделя текста от основите на реалността и индивидуалното авторство. В това отношение можем да го наречем антифундаментална тенденция. Но той също предполага, че въпреки че текстовете могат да се разглеждат като плоски повърхности, те се подкрепят от дълбоки, скрити, фундаментални структури. Постструктурализмът обаче отхвърля всякакво предположение за принципни, скрити основи отвъд значението.

15. Психоанализа - Психоанализата е психологична теория, анализ и терапия, развита от австрийския медик и невролог Зигмунд Фройд и продължена от други (Лакан и т.н.). Психоанализата е и термин от психологията и психотерапията. Тя представлява един от методите на психотерапия, който започва да намира популярност и широко разпространение в началото на ХХ век.

Психоанализата има три основни приложения според Мур (1968):

- метод за изследване на ума;

- систематизиран набор от теории за човешкото поведение;

- метод за лечение на психологически или емоционални заболявания

По същество подобно на горното обяснение дава Корсини (1998), според него психоанализата има тези три основни приложения:

- означаване на развиваща се система от представи за природата на човешката психика и в частност за развитието на личността и психопатологията;

- описване на техника за терапевтична интервенция при редица психични смущения;

- означаване на метод за изследване.

В този смисъл с психоанализа въобще се обозначават теории и методи, използвани за систематично обяснение на несъзнателните асоциативни връзки, определящи човешкото поведение и функции.

16. Куиър теория - Куиър теорията е поле в критическата теория, което възниква в началото на 90-те на 20 век в полето на изследванията върху гей и лесбийки, както и феминистките изследвания. Силно повлияна от Мишел Фуко, тази теория наподобява херменевтика на куиър четене на текстове. В края на 90-те и началото на 20 век се появяват разнопосочни критики към куиър теорията, една от най-основните сред които може би е, че теорията подценява социалните и институционални условия на създаване на текстовете, които се анализират (Гийн, 2002) и подценява фукоянските дълбини в анализирането на удоволствието и властта. Всички тези критики изваждат употребата на куиър от мейнстрийма на говоренето за ЛГБТ общността.

17. Руски формализъм - Формализмът е школа в литературната критика и литературна теория със структурален подход към текста. В литературната теория формализмът се отнася до критически подходи, които анализират, интерпретират и оценяват свойствените за текста особености и детайли. Формализмът придобива популярност в началото на 20 век като реакция срещу романтическите теории в литературата.

18. Структурализъм и семиотика

Структурализмът е подход в хуманитарните науки, който се опитва да изследва специфично поле (например митологията) като комплексно поле от съставни части.

Възниква в лингвистиката с работата на Фердинанд дьо Сосюр (1857-1913). Но много френски интелектуалци го възприемат като имащ по-широко приложение и скоро моделът е модифициран и приложен в други полета, като антропология, психология, психоанализа, литературна теория и архитектура. Това води до пика на структурализма не само като метод, но и като интелектуално движение, с който той заема пиедестала на екзистенциализма през 1960-те год. във Франция. [1]

Семиотиката (понякога семиология) е научна дисциплина, която изучава знаците както поотделно, така и групирани в знакови системи. Тя включва изучаването на това как се създава значението на един знак и също неговото разбиране, въобще знаковите процеси (семиоза), или сигнификацията (значението) и комуникацията, знаците, но и символите.

Формалното разделяне на семиотиката на 3 дяла:

- Семантика: занимава се с отношението между знаците и техните означаеми (референти, денотати, номинати);

- Синтактика: занимава се с отношението между самите знаци и правилата, които ги управляват (свързват);

- Прагматика: занимава се с отношението между дадени знаци и интенцията (намерението) на използващия ги

дължим на Виенския кръг философи около Мориц Шлик, наречени Общество "Ернст Мах".

19. Феминистка литературна критика - феминистката литературна критика е вид литературна критика, която ползва и е базирана на феминистка теория или дори допринася за нея, нейната история и развитие са обширни, като за начало може да се смята Джордж Елиът, мине се през феминистки полета като изследвания на жените и изследвания на пола и рода, и се стигне до куиър теория и т.н.

Лайза Татъл определя феминистката теория като задаване на "нови въпроси върху стари текстове." Тя определя целите на феминистката литературна критика като: (1) Да развива и открива женската традиция в писането, (2) да интерпретира символите на женското писане, по начин че те да не бъдат загубени или игнорирани от мъжката гледна точка, (3) да преоткрие стари текстове, (4) да анализира жени писателки и тяхното творчество от женска гледна точка и перспектива, (5) да устои на сексизма в литературата и (6) да повиши съзнаването на половата политика на езика и стила.