ЛИТЕРАТУРНИ РОДОВЕ И ЖАНРОВЕ

Според начина, по който литературата представя човека и света, тя се дели на родове. Има три основни литературни рода - епос, лирика и драма. Те обаче също могат да се поделят на сектори с общи характеристики, които се наричат жанрове (видове).

1. Епосът

А. Същност на епоса - представя предимно външния свят - събития, хора, действия и конфликти. Това става чрез разказ и чрез описание. Представлява една или повече случки, за които се разказва. Характеризира се със сюжетност и разгърнато повествование.

Епическите произведения – създавани сравнително късно спрямо значимото събитие, което изобразяват — Троянската война се е състояла ок. 12 век пр.н.е., а „Илиада“ е записана 8 век пр.н.е. В тези случаи говорим за „епическа дистанция“ на творбата от събитието. Тя определя и характеристиките на епическите произведения — идеализация на историческото събитие, както и на героите, участвали в него. Те са представени чрез хиперболизация на войнските си качества и изразяват колективната представа за морал и красота.

Б. Историческо развитие на епоса

Стихотворен епос - през Античността и Средновековието се развива стихотворният епос – епопеята, новелата, идилията, легендата.

Прозаичен епос (белетристика) - през XVI–XVII в. се утвърждава прозаичният епос – повест, разказ, роман (новела), пътепис и др.

Народен епос - в народния фолклор на редица народи, например славяните, присъства богата литературна традиция от епически прозведения. Често срещан жанр в народния епос е героичната песен – повествование в стихове, което разказва за юнаци (герои), влизащи в епичен двубой с общ враг за защита и утвърждаване на свещените ценности на етноса: свободата, земята, рода (кръвта) и вярата.

Б. Основни типове епос - най-общо епосите могат да се обособят в два типа: архаичен и класически.

Архаичен (митологичен) епос - възниква при оформянето на племенните общности. Поради устната форма на неговото създаване и разпространение първообразите му са изчезнали и за тях се съди по следите, които оставят в класическия епос. За архаичния епос е в сила митологичното противопоставяне между свое (човешко) и чуждо (демонско). На преден план в повествованието стои грандиозната борба между тези сили. Човешките врагове най-често са хтонични, т. е. свързани с долния, подземния свят, с болестите и смъртта. Човешкото племе принадлежи към „средната земя“ и се ползва с покровителството на божествения (небесен) свят. Постоянното противоборство между силите на доброто (хората) и силите на злото (демоните) символизира защитата на утвърдения в митологичните времена космичен ред от силите на хаоса.

Класически епос - класическият епос, известен още и като историко-героичен епос, възниква на етапа на ранното държавно обособяване. Основният конфликт, отразен в него, е конфликтът между племена или етноси, воюващи за територии и блага. Епичният герой е водач, който концентрира в себе си племенната мощ. Най-висок художествен израз старогръцкият героичен епос има в творчеството на Омир и най-вече в „Илиада“. Тя оставя дълбока следа в културната памет на човечеството с високата художествена мяра за епична героичност на човешкото действие. В класическия епос от Средновековието героят е и защитник на религиозната кауза (крал Артур, например).

В. Значими епоси - някои от най-значимите епоси в световната литература са:

1. Епос за Гилгамеш (Месопотамия);

2. Илиада и Одисея (гръцка Античност, т. е. Елада);

3. Рамаяна и Махабхарата (Индия);

4. Беоулф (англосаксонска);

5. Песен за Нибелунгите (германска);

6. Песен за моя Сид (испанска);

7. Епос за Крали Марко (българо-сръбски фолклор).

Епопеята е повествование в стихове за герои и за масови подвизи в историята на един народ („Илиада“ от Омир, „Песен за Ролан“, „Кървава песен“ от Пенчо Славейков). Пример в нашата литература са и текстовете от „Епопея на забравените“ на Иван Вазов.

2. Лириката

А. Същност на лириката - Лириката (гр. λυρικός – стихотворение, декламирано при съпровод на лира) често е в стихотворна форма, тя отразява действителността, пречупена през чувствата и мислите на автора. Тоест изразява основно вътрешния свят на човека - отношението му към света, неговите мисли и чувства, емоционалното му състояние.

Тематично лириката е: любовна, пейзажна, гражданска, философска, религиозна и други.

Б. Основни отличителни черти на лириката като литературен род - субективността. За разлика от епоса, където емоциите и размислите на литературния герой въздействат косвено, чрез подробно пластично изобразяване на външната спрямо него действителност, лирическият герой изразява своето лично „аз“ и така емоциите му са показани във форма на лично преживяване.

Лирическото чувство се отличава със своята сила и пределна наситеност. Не само заради особения начин на изразяване на преживяванията на поета, в лична форма, но и като изживяване, което става в момента, лирическата творба е кратка. Нейната естествена езикова форма е стихотворната реч. Стремежът е пряко, завладяващо емоционално въздействие. Характерна отличителна черта на стихотворната реч е нейната ритмичност, създавана от закономерно повторение на съизмерими речеви единици – ударени и неударени срички, звукове и звукови съчетания, интонации, мотиви и др. Ритмично значение имат строфата и римата, но се срещат астрофични стихотворения и неримувани стихове („бял стих“).

В. Основните лирични видове (жанрове) - елегия, ода, химн, епиграма, епитафия, епиталамий, дитирамб, мадригал, сонет и др.

3. Драмата

А. Същност на драмата - представя действия в тяхната непосредственост чрез постъпките и думите на героите. В драмата действията се показват, а не се разказва за тях. В основата на драматичната творба е конфликтът, изразяващ социални и духовни противоречия и протичащ в драматургическо действие. Свързана е със сценичното изпълнение и с неговите изисквания за време, пространство и театрална техника.

Думата „драма“ (стгр. драма) означава „действие“. Води началото си от култа към Дионис. Възниква и се формира в контекста на атинските празници, наречени Големи Дионисии, и в началото на развитието си изпълнява свещени (сакрални) функции. Има най-силни изяви през VI-V в. пр. Хр. Изпитва влияния от Елевзинските мистерии и от култа към мъртвите по време на погребения са се възпроизвеждали събития, чиито герои са били мъртвите, както и от култа към героите. В драмата хората са призовани да задават въпроси, а боговете да им отговарят. Също така на сцената на драмата няма жени.

Основни видове (жанрове) на старогръцката драма са: трагедия, комедия, сатирна драма.

Б. Същност като литературен род - драмата възниква в дълбока древност, европейската драма се заражда в Гърция. Появата на драмата се дължи на разпадането на обредния хор и появата на тълкувател, които тълкува архаичните текстове на хоровите песни. Развитието на драмата се дължи на Есхил с въвеждането на 2 актьор и Софокъл с 3 актьор, което дава възможност на диалога да се разгръща, а ролята на хора все повече да отслабва.

Структурата на драмата се утвърждава постепенно в процеса на развитие, във връзка с културните вкусове на обществото. Развитието на драмата е в тясна връзка с театъра и от важно значение са неговите специфични норми - актьорска игра, музика, декор, костюми. В тази връзка драмата се отличава от лириката и епоса по това, че действието е насочено към зрителя, а не към читателя. Драматичното действие се възприема колективно от зрителите едновременно. Драматичното действие се отличава от епическото, по това, че е вместено в по тесни времеви и пространствени граници, а персонажите се разкриват в момент на остър конфликт. Драматичното действие спазва традиционните линии за установяване на обстоятелствата, които пораждат конфликта: начало, нарастване на конфликта, временно намаляване на напрежението, връхна точка на конфликта. Действието се развива чрез речта. Диалогът, монологът и полиелогът играят важна роля.

4. Литературни жанрове

В българския език, литературните произведения по-рядко се обозначават като жанрове, а като видове, като обединенията от различни сходни по сюжет, стилистика или тематичен обхват творби най-често биват групирани в типове. Тази класификация не е генерализирана, но се използва като общоприет и наложен исторически възглед в съвременното литературознание. Това донякъде се разминава, с представите на специалисти, занимаващи се с таксономия, за които тип е надродов ред от класификациращата йерархия.

Прието е за литературни жанрове да се говори, като се подразбира тематиката на художествените литературни произведения, или формата, стилистика, начина по който е структуриран литературния текст. И двете конотации са условни и наложени повече, заради общата речева семиотика, но не отговарят на ранжирането, или дефинитивно чистото класифициране на литературните текстове. Това е свързано именно с развитието на употребата на термина 'жанр', като наложен предимно за музикалносценичните произведения, и преминал към всички области на изкуствата.

Като подвид (или разновидност) за групиране на литературни и музикални произведения, често се използва и терминът форма, като под него се разбира продължителността (или дължината) на съответното произведение. Като най-обща подялба се приемат съществуването на 3 форми – кратки, обстойни (средно продължителни) и дълги (големи, продължителни – в музиката, или дълги и разширено описателни – в литературата). При това често тези нива на йерархия се заместват с обозначние като 'кратки жанрове' или 'пространни жанрове', вместо 'кратки форми' и 'пространни форми'.

Всеки литературен род може да се прояви чрез различни свои видове и жанрове. Конкретните литературни произведения принадлежат към един или друг според преобладаващия в тях начин да се представя съдържащият се в тях свят. По-точно обаче ги определя техният жанр.

1. Епосът обхваща жанрове като роман, разказ, легенда, предание, епическа поема, басня.

2. Лириката включва жанрове като песен, стихотворение, лирическа поема.

Всеки жанр може да се прояви в различни разновидности.

1. Романът например може да бъде исторически, сатиричен, фентъзи или романизирана автобиография.

2. Стихотворение е най-общото означение за лирическо произведение и може да бъде лирическа ода (стихотворение, пропито с възторжени чувства, в които се възпяват героични събития или подвизите на героични личности), ода (лирическо произведение, изградено върху скръбни преживявания ) или лирическа изповед.

Важно е да се обърне внимание на една особеност, която често поражда объркване. Епосът най-често се мисли като прозаични произведения, а лириката - като стихотворни. И наистина, най-често епическите жанрове са написани в проза, докато лирическите - в стихове. В действителност обаче епическото представяне на света може да бъде написано в стихове. Пример за това е епическата поема, в която винаги се разказва за някакви събития. Също така е въжможно да има лирическа проза (стихотворение в проза).

Между различните родове и жанрове няма непроходима граница. Епосът, лириката и драмата могат да се преплитат, да се смесват и да си взаимодействат. От съчетаването на епос и лирика възникват лиро-епическите жанрове.

Особено интересен жанр е баладата, която е лиро-епико-драматично произведение. Баладата е стихотворна творба с особена атмосфера на тайнственост и напрежение, в която се представя необикновено събитие, част от което е показано непосредствено като сцена с диалог, а героите са поставени в изключителни обстоятелства с трагични последици.

ЖАНРОВЕ НА ЕПОСА - приказка, легенда, предание, басня, разказ, повест, роман, епическа поема

ЖАНРОВЕ НА ЛИРИКАТА - песен, ода, елегия, лирическа изповед, лирическа поема

ЖАНРОВЕ НА ДРАМАТА - комедия, трагедия, трагикомедия