ЛИТЕРАТУРНА ТЕОРИЯ, ИСТОРИЯ И КРИТИКА

1. Систематика, периодизация и основни методи на науките за литературата

А. Систематика на науките за литературата - литературната наука (литературознанието) се оформя с три дяла след XVIII - XIX в.:

1. Литературна теория;

2. Литературна история;

3. Литературна критика.

Първо в литературознанието възниква Литературната критика през XVI в. След това Литературната история и Литературната теория през XIX в., когато се възражда чувството за история през епохата на Романтизма (XVIII - XIX в.). Тя е характерна със засилване на интереса към фолклора в къснобуржоазната епоха.

Б. Периодизация на литературознанието - основни англоезични теоретици са Рене Уелек (ам. литературен теоретик и компаративист) и Остин Уорън. В една от главите на своята „Теория на литературознанието“ (1949 г.) формулират четири периода в развитието на литературната наука:

1. Класически период – от IV в. пр.х. до XVI в. (1550 г.). Литературта възниква като поетика (по точно ars poetic) и реторика (известни са трудове по реторика на Квинтилиан и Хорации и т. н.) в Античноста

2. Неокласически период – от 1550 г. до 1750 г. когато възниква естетиката в немската литература като обща теория на изкуството, т. е изследва създаването на художествени образи в различните изкуства и поетиката става част от Естетиката докато през Средновековието поетиката още е самостоятелна наука.

3. Романтически период – 1750 - 1830 г.  – в този период стават най-важните промени в теорията на литературата. В Драмата като литературен вид изчезва жанра на трагедията и се появяват нови жанрове. Настъпват и други важни промени.

4. Съвременно литературознание – след 1830 г. и е характерно с появата на множество школи, особено през XX в.

В. Основни методи в литературната наука  - методологията на литературознанието е понятие частно на понятието теория на литературознанието.

Всяко едно познание се подчинява на общи закони – индуктивен, емпиричен и традуктивен метод. Съществуват и т. нар критически подходи към литературата. Те са около 30 на брой и са външни методи. Такива например са херменевтиката, аналитичната психология и психоанализата, които се използват при интерпретацията на литературата. Тези методи разкриват различни аспекти в литературната творба. Например структурализма изследва етажите на текста, семиотиката разглежда текста като знакова структура и т. н.

С кой подход ще анализираме литературното произведение зависи от това дали владеем методите му и дали литературната творба е подходяща за един или друг подход.

Индуктивен метод – формулиран във философския труд на Франсис Бейкън (1561-1626 г.) „Нов органон“.  Това е нов познавателен механизъм за света, който се основава на два принципа:

1. принцип на експеримента и

2. принцип на верификация – т. е проверка на експеримента от частното към общото

Така например ако анализираме една творба и мислим, че е Елегия при индуктивния метод съотнасяме това произведение към някакъв общ тип и така мислим от индивидуалното към общото. Това помага да си обясним една или друга творба чрез нейните жанрови характеристики. Това има значение, защото група творби имат общи характеристики и следователно жанра не е празна категория, т.е той е код за автора и за читателя, през който се осъществява значението на дадената творба.

Освен това литературните историци работят с единични факти, които трябва да се окрупнят. Тоест те също използват индуктивния метод на разсъждение.

Дедуктивен метод – разработен от Рене Декарт (1596-1650) във философския му труд „За метода“. В литературния анализ дедуктивния метод се използва като се изхожда от едно общо понятие например каквото е жанра – всеки жанр означава тип от черти на произведения, които си приличат (теми, мотиви, съдържание, сюжет). По тези характеристики определяме дали едно произведение е един или друг жанр.

Това към кой жанр принадлежи едно произведение е било от особена важност във времената на нормативната поетика (до 1220 г.), когато всяко произведение е трябвало да се съобрази с някакви общи характеристики.

Традуктивен метод (лат. traductio - превод) – включва използването на всички външни нелитературоведски методи приложени към литературознанието. Тоест методи заети от други науки, отнесени към литературознанието като например: психоанализа, социологически подход и т. н.

2. Литературна теория

А. Задачи на литературната теория

1. Да обясни понятията за литература, методите на изследване и начини на изследване и отделните литературни термини

2. Да представи литературата като структура и система и да търси нейните важни и непроменливи характеристики.

Литературната теория се различава от литературната критика – литературната теорията е обективна, а литературната критика е субективна.

Литературната теория се различава от литературната история – литературната теория има за предмет извънвремевите, общи закони и принципи. Литературната история изследва литературния процес в миналото, създаването на литературните творби и съпътстващите ги литературни факти.

Б. Дисциплини в теория на литературата

1. Жанрология – теория на жанровете и видовете. Основава я Аристотел в труда си за „Поетическото изкуство“.

2. Стихознание

3. Стилистика – теоретична наука за езиковата форма на литературата. 

Дълго време литературната теория се е наричала Поетика (от Аристотел). С развитието на литературата възниква реториката, тоест как да използваме езика с цел въздействие върху слушателя. Реториката е имала различни раздели: например използването на фигури (лат. отклонение). Аристотел е създал двете науки (поетика и реторика) като е разбирал, че поетиката ще се занимава с епическата литература, комедията и трагедията.

Аристотел коментира как се използва метафората в различни сфери – например езикови метафори и художествени метафори, т.е как художествения език работи с тези ресурси. Така двата дяла на литературната наука се развиват успоредно до началото на френския класицизъм (около 1650 г.). Тогава реториката загубва своята база и става един вид речник за изброяване на тропите и фигурите, т.е като изразни фигури.

- Тропи – семантични отклонения

- Фигури – синтактични промени (отклонения)

Например в „Гаргантюа и Пантагюрел“ на френския ренесансов автор Франсоа Рабле се съдържат над 200 тропи и фигури.

Понятието поетика се възражда в началото на XX в. от руските формалисти (предхождат структуралистите) с главен представител Роман Якобсен.

В. Теория на литературата в отношение с другите научни дисциплини

1. Поетика – Реторика

2. Поетика – Лингвистика

3. Поетика – Психология – в това отношение има български принос. Книгата „Психология на литературното творчество“ на Михаил Арнаудов с акцент върху творческата личност и творческия процес.

4. Поетика – Социология – така например избор на жанр в литературата е израз на вкус. Делят се на престижни (високи) жанрове и непрестижни (ниски) жанрове. Например епоса и драмата са престижни жанрове. Николà Боалò (фр. Nicolas Boileau-Despréaux, 1636 – 1711 г.) е френски поет, критик и теоретик на класицизма твърди, че комедията е непрестижен жанр. Също така ниско престижен жанр е фарса. Социологията изследва жанровете като стратификация. Например българската литература има развит исторически роман и той е важен за българската литература по обективни причини и затова е престижен литературен вид. Тоест жанра е власт. Така се създава и литературния канон – като образци, които една литература има и които изграждат идентичността й.

Г. Съвременна ситуация в теория на литературата – налице са много жанрове и за висока литература се считат експерименталните форми и новаторството в литературата. Например Емилиян Станев и Йордан Вълчев са представители на новаторството в българската литература през 60-те и 70-те години на XX в.

Една от най-важните фигури в литературната критика на XX в. е Томас Стърнз Елиът, Той има значителен принос и в областта на литературната критика, като оказва силно влияние на така наречената „Нова критика“. Той издига тезата, че в историята на литературата важен е начина на исказване, а не темите, които се разглеждат в литературната творба. Това се утвърждава и като основна отличителна черта на англоезичното литературознание. В своето критическо есе „Традиция и индивидуален талант“ Т. С. Елиът твърди, че изкуството трябва да се разглежда не самостоятелно, а в контекст на предишни произведения на изкуството. В известен смисъл един артист, художник или поет трябва да се оценява по стандартите на миналото. Това есе е с важно влияние върху новата критика, въвеждайки идеята, че стойността на едно произведение на изкуството трябва да се разглежда в контекста на работата на творците в миналото. Елиът използва тази концепция в много от своите произведения, особено в поемата „Пустата земя“.

Важна за „Новата критика“ е и идеята, застъпена в есето му  „Хамлет и неговите въпроси“ – за „обективната свързаност“ между думите в текста и събитията, състоянията на ума и преживяванията. Това затвърждава разбирането, че едно литературно произведение означава това, което казва. Но това предполага и възможност за преценка въз основа на различните читателски интерпретации.

3. Литературна критика

А. Същност на литературната критика - от трите литературни дяла литературната критика възниква първа, още през Ренесанса. Още от тогава основните й задачи са да информира и оценява. Думата критика (от стгр.ез.) означава ‘способност за съдене’ (способност за изказване на съждения). Основна разлика между литературната критика и литературната теория и история е, че критиката има право и задача да оценява. Тя може да каже, че нещо е добро или че нещо не е добро.

Понятието „критика” има различен обем в различните национални литературознания. В англоезичните „критика” означава и литературна история, и литературна теория.

Критиката възниква в Античността. Критика във фолклора няма, защото няма автор, няма творба, писмен текст, които да показват неговите авторски способности. Творбата трябва да има авор, който поема отговорнст за своето писане и благодарение на който творбата може да бъде подложена на обективна разглеждане и преценка за нейното място, роля, функции в духовния живот на обществото.

Платон е един от първите, който формулира нужното на критика, за да бъде такъв. В книга 2 на своите закони той казва: ”Критикът е компетентен съдия, който трябва да притежава следните 3 неща. Преди всичко той трябва да знае какво именно е изобразено. След това правилно ли е изобразено и на трето място - дали добре е изпълнено изображението в думи, напеви и рими.”

Други твърдения на критиката:

1. В Средновековието не може да има критика. Тя се поражда в Просвещението и по-скоро в Романтизма (XVIII в.), защото тогава публиката се разраства и демократизира. Творбата е нещо, което има целта сама в себе си.

2. Същността на критиката е създадена от предмета й. Литературният живот се нуждае от критична оценка. Не познанието, а оценката е основната дейност на критиката.

3. Критикът познава литературата, за да я оцени и да бъде ефективен посредник между автор и читател. Когато посреща творбата, критикът винаги я посреща от 1 л. ед.ч. Неговата оценка е винаги субективна и обективна.

4. Чрез критичната оценка критикът намира в единичното на творбата нещо универсално, общозначимо.

5. Критиката се разполага между разбирането и насладата, между обективно и субективно. Прекрачвайки някоя от тези граници, критиката ще изпадне в едностранност.

Б. Функции на критиката - критиката има 5 основни функции:

1. репрезентативна - представянето на творбата като художествено отношение, проблематика, конфликти, герои, особености на художествено изграждане, съдържание, посока на въздействие на читателя

2. аналитична - без аналитичност оценката е необоснована, оценката намираме в интерпретацията.

3. оценъчно-нормативна - всяка една оценка съдържа в себе си нормативен момент. Оценката  може да се смята като трансформация на някаква норма, която го води. Критикът посреща творбата с норма, която се оказва неподходяща. Заражда се нова норма, а нормата е трансформация на оценката.

4. прогностична (футуристична) - подразбира способността на критиката, изхождайки от днешния ден, настоящето, да прогнозира утрешния ден, да предугажда литературния процес в бъдещето

5. метакритическа - критика на критиката, критично самонаблюдение върху дейността на критиката, чрез която се преосмисля ефективността и границите на критиката.

Основни критически жанрове са: отзив, рецензия, статия и студия, критическа монография, критически диалог, критическо писмо

В. Национални критически школи

1. Англоезична литературна критика – включва литературна история и литературна критика

2. Френска литературна критика – включва университетска критика (теория на литературата) и академична критика (литературна история). Във френското литературознание в средата на ХХ в. вече има разлика между научна критика и университетска (академична) критика, което е разлика между теория и история на литературата. През 60-те години структуралистите въвеждат термина „наука за литературата”, за да се заяви още по-ясно разликата между литературна история и теория.

3. Немска литературна критика - в Германия (немското литературознание) има ясно деление между теория, история и критика. Най-ясно може да се разбере какво е литературна критика при съпоставка с литературната история. Литературната критика, в сравнение с литературната история, се мисли за отнасяща се предимно към съвременността, докато литературната история – към миналото. Литературната творба се ситуира в съвременността на критика, а не във времето на своето създаване. Ако те случайно съвпадат, още по-добре.

Съвременността може да се мисли от една страна от гл.т. на предмета (творбата), но може да се мисли и като читателска перспектива. Основната задача на критиката е да бъде посредник между книгата и читателя, между книгата и съвременния литературен процес. Ако го няма критикът, за да въведе с думите си в творбата, в литературния проблем на съвременността, тя не участва в нашия литературен контекст. Много интересен пример за това нещо има у Нортръп Фрай. Нортръп Фрай има две култови книги в световната литература: „Великият код. Библията и литературата” (Изд. „Гал Ико”, С. 1993 г.) и „Анатомия на критиката”: „Знае се вероятно, че Шекспир е бил забравен за 200 години.” В края на хилядолетието беше правена една анкета както у нас, така и по света, за най-великия поет на хилядолетието. Най-великият поет на хилядолетието е бил забравен за близо 200 години – до момента, в който немските романтици почват да се интересуват от литературна история и започват да пишат за Шекспир. И ако не е литературната критика, ако не е интересът към нечие творчество, той престава да работи, тъй като той работи през паметта ни. Затова литературната критика има функцията да създава съвременния литературен контекст.

Нортръп Фрай, във въпросното полемично есе, когато говори за липсата на научност (според него трябва да има една такава систематична наука, каквато е дал Аристотел със своята „Поетика”), говори за разликата между учения и критика. Ученият, подобно на рибаря, като изследва литературната творба, вади всичко, което вижда в нея. А литературният критик прилича на Хамлет, който ще избере конкретно нещо и по тоя повод ще говори всичко, което има да ни говори. Така субективността на литературната критика за нас е леко плашеща, но от друга страна изпълнява една много важна функция: функцията да събужда за живота.

Г. Черти на литературната критика

1. Субективна – може да бъде субективна за разлика от литературната теория. Именно поради задачата да въведе в литературния контекст, да събуди интереса на читателя, литературната критика има правото да бъде субективна. Тази субективност е начинът книгата да се съживи, да стане интересна на читателя и след това да влезе в живота на съвременността. Затова за литературната критика не е задължителна научна аргументация. „Аз харесвам” и „аз не харесвам” там работят като аргументация. Това поставя литературната критика в едно голямо напрежение спрямо литературознанието.

2. Има статут между изкуство и наука - тя не е само наука и това се отразява в нейния език: езикът на критиката е много по-свободен. Критикът едновременно трябва да преживее творбата, да бъде абсолютно съпричастен с нея (да улови дълбочината) и същевременно да се дистанцира, за да има и някаква обективност. Затова е известна формулата, че много по-често се раждат гениални писатели и поети, отколкото гениални критици.

3. Свободен език – езика на критиката е много по-свободен от този на литературната теория

4. За литературната критика не е задължителна научна аргументация - критиката може да има нормативно-постулиращ характер. Нейна задача е да създава литературния вкус. Целта не е само да информира читателя и да събуди интереса му, да влиза в съвременността, а и да култивира литературния вкус. Затова големите критици имат изключителна роля за развитието на творческия талант.

Литературната критика има аксиологичен характер. Аксиологията е наука за оценяването.

Д. Типове литературна критика

1. Импресивна (есеистична) литературна критика – свързана с погледа на интерпретатора. Пример за такава критика дава Оскар Уайлд в „Критиката като хроника на душата“. В нея изразява собствено отношение към литературните ценности.

Импресивната критика поставя акцент върху преживяванията на критика, а не толкова върху представянето на творбата. Импресивната (есеистичната) критика повече отговаря на връзката на критиката с науките за духа. Науките за духа, за разлика от всички други науки, дават едно познание, което другите науки не могат да ни дадат: самопознанието. Науките за духа са науки за самопознанието. Литературната история, която е по-близо до науките за духа, следи и гражданската история – от Шлайермахер (ХІХ в., началото на херменевтиката) до сега – по статут вече са освободени от задължението да бъдат обективни. Приема се, че добрият историк не е този, който говори за фактите, а този, който може да преведе духа на своето съвремие във връзка с духа на онази, другата съвременност. Това, на което ни учат всичките тези науки, е едно и също. То е най-сложното нещо, най-трудното: себепознанието. То е и най-опасното, казва Гадамер, защото по този път е най-лесно да бъдем подлъгани, да поемем чрез духовна храна нещо, което не е вярно и да не стигнем до истината, но когато пък стигнем, това не може да се сравни с нищо друго.

В този смисъл импресивната критика не е само знак за честолюбието на критика, за неговата ревност към творческите успехи на писателя или на поета, но тя е и един вид самопознание във връзка с тази творба. Като става дума за духовните характеристики на литературната критика, тук включваме Оскар Уайлд с неговото виждане, че „критиката е хроника на душата”. Това е критика – тук няма никакво съмнение. Той си позволява едни много свободни, много скандални мисли за това защо си мислите, че можете да разберете един писател, неговата творба – защото може да се стигне и до други неща. Критиката е не просто изкуство, според Оскар Уайлд; то е най-висшето изкуство; „деликатният инстинкт за предпочитание и подбор”. Няма творчество без критика. Критиката е по-сложно изкуство от писането на литература. То е „деликатният инстинкт за предпочитание и подбор” и присъства във всеки творец, не само в критика. Добрият творец първо трябва да бъде критик, да направи инстинктивно този подбор. Няма творчество без критика.

Критиката е по-трудно изкуство от писането на литературата. Както казва Оскар Уайлд, „по-сложно е да се анализира даден обект, независимо дали е от художествено естество или не, отколкото да се направи”. „Висшата критика според мен е по-творческа от самото творчество, след като не позволява да я третират с някакъв външен критерий, т.е. в самата критика се съдържа нейното основание за съществуване, или, както биха казали гърците, сама по себе си спрямо себе си. Човек може да се отметне от фантазията и да намери подслон при факта, но от душата няма отказ. Тъкмо това представлява най-висшата критика: хроника за човешката душа. Тази хроника е по-привлекателна от историята, защото е ангажирана само с личността; по-прекрасна е от философията, защото предметът й е конкретен, а не абстрактен; реален, а не измислен. Критиката е единствената цивилизована форма на автобиография.”

В този смисъл в момента, в който литературната теория започне да се занимава със самата себе си, вече се отдръпва от задължението да бъде достоверна спрямо литературата. Истински добрата литературна теория е също толкова интригуващо и занимателно четиво, духовно преживяване, колкото и самата литература. Оскар Уайлд говори за тази автономност на критиката и за това, че критиката говори не за реалността, а за реалността, която вече е обективирана през изкуството, т.е. за една втора, по-висша реалност.

Самият Оскар Уайлд пише изключително, прекрасно, но това е едно възможно мнение. Ние трябва да го имаме предвид, но, както казва Аристотел в своята „Метафизика”, „между мнение и истина има разлика”. Мнението изразява убеденост, а това, че си убеден в нещо, не означава винаги, че е истина.

2. Догматична литературна критика – например романа „Тютюн“ на Димитър Димов е подложен на критика от идеологически позиции. Догматичната критика няма да допуска такава свобода на изразяването от страна на критика. Всяка критика, която има предварително готови критерии за добро и лошо, е догматична критика (тя е преднамерена).

Пример: за социалистическия реализъм е абсолютно задължително да има оптимизъм (отвореност към бъдещето) и положителен герой. В първия си вариант „Тютюн” на Димитър Димов завършва със самоубийство. Главните герои не са положителните герои. Вторият вариант завършва с победата май 1945 г., последните думи са за синьото небе – всичко е любов, светлина. Вторият вариант обаче е много по-богат, много по-разгърнат.

3. Аналитична критика – свързана с анализа на структурата на литературната творба. При аналитичната критика трябва да има анализ, който да подкрепи нещата.

4. Нова критика (New criticism – 1911 г.) – развива се в англоезичния свят и е насочена срещу импресивната критика. От своя страна се характеризира с:

- метод на затвореното четене (closed reading)  

- интенционална заблуда (intentional false) – тоест не ни интересува каква е волята на автора. В тази връзка се въвеждат понятията: гледна точка (point of view) – позицията, от която разказвача води – или обективно (външен поглед) или от първо лице (като участник) или автора присъства в текста.

- няма идентифициране на автора с героя (emotional fallacy) – то е вредно за разбирането на текста. Оттук тръгва и идеята за обективното изследване.

Новата критика е понятие, въведено през 1911 г., като потребност да се отърве критиката от импресивността. Новата критика е създадена, за да противодейства на импресивната критика в англоезичното литературознание. Започва в Англия и се прехвърля в Щатите.

Томас Стърнз Елиът е американец, който по това време живее в Англия и там създава новата критика, а по-късно я пренася в Щатите. Елиът твърди, че литературната творба трябва да бъде предмет на критиката, че е възможна обективна критика. Томас Елиът е и много известен поет, модернист.

Въвежда се идеята за „затворения прочит” (closed reading). Има обаче едно още по-важно понятие: „близкият прочит” (close reading), който се упражнява и тук в България. Новата критика е против представянето на автора и на връзките на творбата с действителността. Интересът не трябва да е върху автора или върху критика, а трябва да е насочен към творбата. Това е нещо решително ново, което се случва в литературната теория, не само в литературната критика. Акцента в движението „new criticism“ e срещу импресивната критика и срещу психобиографичния и културно-историческия подход.

Така литературната критика скъсва връзката с нейния любим дотогава метод: психобиографичния метод, въведен от Сент Бьоф (сред. ХІХ в.). Сент Бьоф твърди, че за да се разбере литературната творба, трябва да се познава много добре биографията на автора, защото литературната творба е продукт на този автор. Под „биография” обаче той разбира духовната биография; не просто житейския път, а срещите, влиянията – всичко онова, което преживява творецът.

5. Психобиографичния метод – изобретател е Огюстен дьо Сент-Бьов. Той е френски литературовед и литературен критик, една от водещите фигури на френския литературен Романтизъм. Изобретател на собствен метод, който по-късно бива наречен „биографичен“. Неговата идея е литературната творба, да се разбере през биографията на автора, избора на теми, подходи и т.п.

6. Културно-исторически подход – въведен от Иполит Адолф Тен (фр. Hippolyte Adolphe Taine, 1828-1893). Той е френски философ, литературен критик, историк, изкуствовед и психолог. Представител е на позитивизма от първата му "класическа" форма. Родоначалник е на културно-историческата школа в изкуствознанието и психологията. Приемал е, че за развитието на народите и обществата първостепенна роля играят географските и природните условия, в които те се развиват. Първи предприема опити да изследва функционирането на изкуството в контекста на определен исторически момент. Иполит Тен въвежда принципа, че литературата се оценява през епохата и расата.

4. Литературна история

А. Същност и предмет на изследване - историята на литературата е вторият дял на литературната наука. История на литературата (или литературната история) има за предмет развитието на литературата във времето - по периоди и години. Историята на литературата прави надлъжен разрез на литературата, докато литературната критика прави напречен. Най-често в историята на литературата се разглежда развитието на различни техники на писане, тематики и прочее. В това число конкретните произведения за даден период, тяхната читателска рецепция и т.н. Литературата се контекстуализира. Може също да се вземе в предвид и биографията на автора. Разглежда се отвън-навътре литературата, от социо-културния контекст към литературния.

Б. Етапи и школи в литературната история

1. Позитивизъм - историята на литературата възниква през втората половина на XIX в., когато започва началото и възходът на позитивизма, т. е. на научното познание.

2. Естетика отгоре – За Хегел развитието на литературата се извежда от метафизическите честоти

3. Естетика отдолу - И. Тентой обосновава 3 фактора при описанието на една национална литература и нейното развитие - раса, среда, момент. Те са свързани в генетична връзка за да се опише обстойно литературата.

4. ОПОЯЗ - нейният предстзвител Ю.Тинянов казва, че литературната история напомня съдбата на колониалните народи. Тя е колонизирана от биографии, история, идеи. Ценността на автора е нула, а на творбата всичко. Според представителите на ОПОЯЗ двигател на литературното развитие е необходимостта, нуждата от обновяване, а обхватът на това обновяване е затворено-литературен. Художествената литература според ОПОЯЗ е комплекс от похвати, които употребявани многократно през даден период се автоматизират и така пораждат и влизат в противоречие със съществуващата независимо от тях тенденция към обновяване. По този начин литературния процес се очертава като непрекъсната вътрешно-литературна борба, разгръщаща се не на идейна или общосоциална основа, а на литераурно-стилистична основа.

5. РЕЦЕПТИВНА ЕСТЕТИКА - заражда се 1967 г. в Германия. Ханс Робърт Яус публикува статията си „Литературната история като провокация към литературната наука“. Литературата съществува чрез въздействието, което тя оказва върху читателите. В триъгълника автор – творба - читателска публика, последната не е пасивен елемент. Тя не просто реагира верижно, а е сила, която твори историята. Рецептивистиката заема представата за литературния процес като диалогов процес и творбата като отговор на въпрос, на който тя отговаря в момента на възникването си.

Хоризонт на очакванията - читателският опит, с който читателя посреща и насочва вниманието към прозиведението. Този хоризонт предполага както литературното, така и социалното. Понятието хоризонт на очакванията подразбира читателския и същевременно социален опит на читателя. Диалогов процес съществува между автор и читател. Очертават се 2 основни задачи:

1. какво е била литературата за своето време - историка на литературата трябва да реконстуира един хоризонт на въпросите и социалните проблеми, на които творбата или творчеството са отговорили в изходното си начало.

2. да види и да проследи какво е творбата за нас като съвременници, какво се е случило във времето с нейната въздействена функция. Историка за да бъде историк, трябва да е критик, а същевременно и читател.

Б. Задачите на литературната история са:

1. Литературната история изследва литературния процес в диахрония (за разлика от литературната критика, която следи съвременния литературен процес)

2. Литературната история събира литературни факти и ги периодизира - основната задача на историка на литераурата е да периодизира историко-литературния процес, да обособи отделните периоди, благодарение на което се схваща като единство от прекъснатост и непрекъснатост. Като критерий се взимат предвид наличните норми и представи за добра литература.

В. Принципи, които обосновават литературната история

1. движение от фолклор към литература

2. телеологичност – Георг Фридрих Вилхелм Хегел въвежда това понятие във философския си труд „Феноменология на духа“, в която твърди, че цел на човешкото съществуване е Бог. Така е и в литературната история – развитието на литературата има цел.

3. Критерия за периодизациите е обществен – важни исторически събития и промени в обществото

4. Основни познавателни методи са сравнението и разграничението.