ЖАНРОВА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ЛИРИЧЕСКИТЕ ФОРМИ

1. Ода

А. Същност на Одата - (от гръцки "оде" - песен) е жанр на лирическата поезия с възторжени чувства на възхвала на героични събития и подвизи на велики личности.

Първите оди са Омировите. Те са възхвални творби в стихотворна форма (VII в. пр.н.е.). Генезиса й е близък до химна, но се развива като жанр за рецитиране пред публика. Одата губи песенния си характер и става декламативен жанр през римския период (I в. от н.е.) най-вече с одите на Хорации за император Октавиан Август. Създавани са и т. нар „специални оди“, наречени финикии за възхвала на победителите в Олимпийските игри. Например такива е съчинявал Пиндар.

Одата се различава от химна – одите са посветени на конкретна личност или героично събитие, а Химна възпява абстрактни национални или религиозни ценности. Също така одата има реторичен характер.

Б. Историческо развитие на жанра

В античността ода се е наричало всяко стихотворение, изпълнявано в хор. По-късно с думата се означава предимно лирическа хороводна песен с тържествен, приповдигнат, морализаторски характер (особено песните на Пиндар от IV в. пр. Хр.; на Хораций и Овидий от I в. пр.Хр.).

Античните оди биват три вида: хвалебствени, оплаквателни и танцови.

През епохата на класицизма (17 в.) одата процъфтява, отнесена е към "висшите" жанрове, възпяваща велики личности и събития.

Епохата на Романтизма (18 в.) - макар и със съществени изменения, одата е характерна и за епохата на романтизма. Поетите-романтици възпяват природната красота, хуманистичните идеали, свободолюбието (Александър Пушкин, Гьоте, Фридрих Шилер).

В българската литература най-значими постижения бележат: Иван Вазов ("Епопея на забравените"), Димитър Попски ("Ода на Софроний Врачански").

2. Елегия

А. Определение (разбиране) на Елегията - (от старогр.: ἐλεγεία) е жанр в лирическата поезия, който възниква в Древна Гърция като стихотворение в дистихони (двустишия) с различно съдържание, например възхвала на граждански или военни добродетели, жалба за паднал боец. В съвременен смисъл Елегията е произведение, написано по повод скръбно събитие, преживяване или спомен, което често пъти изразява противоречие между идеал и действителност. Това съвременно разбиране за елегията напълно се различава от смисъла, който се е влагал в Древна Гърция.

Б. Елегията в античната литература - елегията произлиза от античния елегически дистих, в който първият стих е написан в хексаметър (шестостъпник), а вторият — в пентаметър (петостъпник) по следната схема:

— ∪ ∪ | — ∪ ∪ | — ∪ ∪ || — ∪ ∪ | — ∪ ∪ | — ∪

                                    — ∪ ∪ | — ∪ ∪ | — || — ∪ ∪ | — ∪ ∪ | —

Всеки дистих изразява отделна завършена мисъл, а цялата елегия изразява размислите и впечатленията на поета от различни актуални теми и демонстрира неговата гражданска позиция и обществена ангажираност. По своя ритъм и съдържание елегията представлява своеобразен декламативен преход от епоса към лириката.

В Древна Гърция се пишат елегии с разнообразно съдържание и теми: патриотични елегии за военни успехи, размисли за политиката, елегии с нравствени поуки и философски размишления и рядко посветени на любовни преживявания. Най-старите елегии са пропити от дух на жизнерадост и бодрост. Един от най-ранните представители на жанра, Тиртей (около VII в. пр.н.е.) пише цикъла елегии „Благозаконие“, с които вдъхновява войската на Спарта на военни подвизи. Калин от Ефес също пише елегии, за да вдъхне кураж и вяра на съгражданите си, да се борят срещу кимерийците, които често нападали полиса. През 6-5 в. пр.н.е. Теогнид пише елегии на социално-политическа тематика. Други древногръцки представители на жанра са Архилох, Мимнерм и Солон.

Елегията през римския период - няколко века по-късно, с творчеството на римските поети Албий Тибул и Проперций (1 в. пр.н.е.) и Овидий (43 г. пр.н.е. - 17 г. сл.н.е.) минорното звучене става по-характерно за елегиите, за да загубят те напълно връзката си с елегическия дистих в новата европейска поезия от епохата на Романтизма и Просвещението.

В. Елегията в новата европейска литература - елегията в новата европейската литература звучи скръбно, а основните разработвани теми са несподелената любов, социалната неправда, нерадостта в живота. Неин предвестник е френският поет Пиер дьо Ронсар, а широк прием тя получава в творчеството на:

1. Йохан Волфганг фон Гьоте („Римски елегии“), Хайнрих Хайне („Книга на песните“, „Романцеро“), Новалис, Фридрих Шилер (Германия),

2. Алфонс дьо Ламартин („Поетически размишления“, „Поетически съзерцания“), Алфред дьо Вини (Франция),

3. Джордж Байрон, Пърси Биш Шели, Алфред Тенисън (Англия),

4. Алесандро Манцони (Италия),

5. Василий Жуковски, Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Константин Батюшков, 6. Николай Некрасов, Александър Блок, Анна Ахматова (Русия/СССР).

Г. Елегията в българската литература – елегични по своето чувство са някои български народни песни като „Яна жали девет братя жетвари“, „Жалба за рожба“, „Болен Ленчо“.

В българската литература преди Освобождението елегията е широко застъпена, давайки гласност на народното страдание под политически и социален гнет. Емблематични примери са стихотворенията:

1. „Елегия“, „Майце си“, „До моето първо либе“, „На прощаване“, „Обесването на Васил Левски“, написани от Христо Ботев,

2. „Не пей ми се“, „Жестокостта ми се сломи“ на Петко Славейков,

3. „Хубава си, моя горо“, „Преминуват годинките“ на Любен Каравелов,

4. „Родно пепелище“, „Линее наш'то поколение“, „Към природата“, „Ековете“ на Иван Вазов.

След Освобождението темите в елегиите се отместват към по-личните скръбни преживявания, несподелена любов, и усещане за неудовлетвореност, пряко или косвено обусловено от обществената действителност. Примери за известни български елегии от този период са:

1. „На нивата“, „Арменци“, „Заточеници“, „В часа на синята мъгла“ на Пейо Яворов,

2. „Сто и двадесет души“ и „Псалом на поета“ от стихосбирката „На острова на блажените“, „Харамии“ от цикъла „Епически песни“ на Пенчо Славейков,

3. „Скрити вопли“, „Аз искам да те помня все така“ на Димчо Дебелянов,

4. „Стария музикант“ на Христо Смирненски,

5. „Смърт в равнините“ на Теодор Траянов,

6. „Ирен“ на Емануил Попдимитров,

7. „Елегия“, „Нощем“ на Димитър Бояджиев, и други.

3. Епитафия

А. Същност на Епитафията - (на гръцки: ἐπιτάφιος, „надгробен“) е кратко слово, изсичано на надгробната плоча на починал човек, което сбито преразказва живота му, като възхвалява неговите добродетели. Тоест това е първоначално надгробен надпис, който се превръща в стихотворение. Отначало използва елегически дипстих (съседно римуване).

Често епитафията е в стихотворна форма, но за целта могат да служат и цитати от Светото писание, както и афоризми. Нерядко надгробните надписи припомнят на живите за тяхната тленност. За много поети, писатели, учени е известно, че приживе сами са измислили своите лични епитафии.

Въпреки че класическата епитафия е панегиричен жанр, тя впоследствие навлиза и в сатиричната поезия като разновидност на епиграмата. Сатиричните епитафии имат за цел да осмеят иначе живите хора, на които са посветени, или типични черти на обществото. Такива сатирични епитафии са писали много български поети, сред които Ботев, Вазов, Ст. Михайловски, Смирненски, В. Ханчев. Също така Кирил Мерджански в „Избрани епитафии от залеза на римската империя“ и Пламен Дойнов в „Post Festum“.

Б. Известни епитафии на известни личности

Епитафията на Паметника на Незнайния воин в София, България, е

"Българийо, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях,

и те за теб достойни, майко, бяха."

Това е стих от "Новото гробище на Сливница" от Иван Вазов.

Паул Ердьош - ексцентричният унгарски математик Паул Ердьош, известен с тънкото си чувство за хумор, сам измислил своята епитафия: „Vegre nem butulok tovabb“ („Най-сетне ще престана да оглупявам“).

Якоб Бернули - приживе Якоб Бернули се занимавал с изследвания на логаритмичната спирала и толкова бил поразен от инвариантите ѝ свойства (наричал я чудна спирала, spira mirabilis), че пожелал тя да бъде изсечена на гроба му с надписа „Eadem mutata resurgo“ („Променена, възкръсвам предишната“).

Александър Македонски - епитафията на гроба на Александър Македонски е „ТОЗИ ГРОБ СЕ ОКАЗА ДОСТАТЪЧЕН ЗА ТОЗИ, НА КОГОТО НЕ ДОСТИГАШЕ ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА“.

Уилям Шекспир - на гроба на английкия поет и драматург Уилям Шекспир пише: „Good friend, for Jesus' sake forbear, to dig the dust enclosèd here. Blest be the man that spares these stones, And curst be he that moves my bones.“ (В превод: „Блажен да бъде, който тоз камък не отлости. Проклет - който помести изтлелите ми кости“).

Имануел Кант - на могилата на философа в двора на Кьонигсбергската катедрала пише: „Две неща изпълват моята душа с ново и нарастващо удивление и благоговение, като преди всичко мислим за тях - звездното небе над мене и Божият закон в мене“

4. Епиграма

А. Същност на Епиграмата - кратко сатирично стихотворение, което с остроумие и неочаквани обрати осмива даден човек или обществено явление. Разцвет епиграмата получава в древногръцката литература между 3 век преди н. е. и 1 век от н.е. След това традицията е продължена в римската и византийска литература, а по-късно и в тази на Ренесанса.

Едни от майсторите на епиграми са: Радой Ралин, Александър Пушкин, Владимир Маяковски и Никола Боало.

За епиграмите е типично това, че са напълно завършени мисли, като всеки ред гласи (понякога с изключения) свое независимо послание, което се свързва с всички редове (за пример: № 1. епиграма по-долу)

Примери

„Хайде наште! Яжте люти чушки!

Стига сме си правили оглушки…

Люти чушки няма и за семе!

Нищо… и това ще понесеме!“

- Радой Ралин

„Натъпкан търбух

за наука глух.“

— Радой Ралин

„Види баба иглата

не види купата.“

— Радой Ралин

„Щом са ти мили рогата

не се заяждай с агата.“

— Радой Ралин

5. Епиталамия

Сватбен химн, песен. Превръщат се в стихотворения VII – VI в.пр.н.е. и стават лирика (Сафо – античната поетеса, Пиндар). У нас сватбената песен е представена от Пенчо Славейков в „На острова на блажените“ (1910 г.), която представлява мистифицирана антология.

Епиталамията е продължение на жанра на Проталамията (6 в.). В нея се разработва мотива за първата брачна нощ. Блестящ представител на жанра е „Жертвоприношение“ на Димчо Дебелянов. За това произведение Атанас Далчев казва, че е най-хубавия славослов на брака в българската лирика. Дебелянов разработва мотива за първата брачна нощ, но не в травматичния смисъл, а еротичното присъства в една завоалирана форма. Мотива е разработен в Античен смисъл – весталка, венец. Другото особено е, че е от гледна точка на жената. За отдаване на жената в първата брачна нощ и това пресъздадено без грубост му придава една сакралност.

6. Химн

А. Същност на химна -  песен с религиозно или тържествено значение. Може да има следните по-специализирани значения:

1. Хвалебствена песен в чест на богове и герои в древна Гърция;

2. Тържествена църковна или класово мобилизираща песен;

3. Тържествено лирично стихотворение с възхваляващо съдържание;

4. Национална песен на държава (виж Национален химн).

Б. Химна в древна Гърция - в древногръцката митология героите рядко могат да постигнат успех без помощта на боговете. След успешния завършек те принасят дарове на съответния бог и пеят хвалебствен химн в знак на благодарност.

В. Християнство - повечето католически меси включват пеене на химни в катедралите и по-големите църкви от църковен хор, акомпаниран от орган. Химните са обикновено в прослава на Бог, но могат да са за светци, църковни празници или ритуали. В православието химни се изпълняват по-рядко, напр. при сватба.

Обществена институция - Химн може да бъде съчинен за прослава на обществена група или институция. Националният химн е един от символите на националната държава. Един от най-старите химни е нидерландският (Het Wilhelmus), написан през 1574 година, както и японският (Kimigayo), чийто текст е датиран ок. 9 век, но няма мелодия до 1880 година.

Градове, училища, военни структури, граждански сдружения могат също да имат свой химн.

7. Балада

А. Същност на Баладата - белетристична поема, обикновено придружавана от музикален фон; затова често представлява история, която е изпята. Всякакви теми могат да се използват в баладите - от исторически до приказни, стига да са в стихотворна форма. Обикновено е съставена от кратки, редуващи се четристишия и прости повтарящи се рими, често придружавани от припев. Ако е базирана на политическа или религиозна тема, баладата може да е химн.

Б. Първите балади - първите балади били напечатани само от едната страна на евтина хартия и били разпространявани по английските улици през XVI-ти век. Те често били злободневни, хумористични или пък подривни; легендите за Робин Худ и шегите на Пък били разпространени по този начин. Нови балади били писани за актуални събития като пожари, раждането на чудовищни животни и така нататък. Сатиристичните и роялистките балади допринесли за политическата пропаганда от XVII-ти век.

Томас Пърси, Робърт Харли, Франсис Джеймс Чайлд, сър Уолтър Скот и Джеймс Хог са ранни колекционери и издатели на балади. Публикацията на Пърси "Литературно наследство от древните поеми" и колекции на Харли като "Балади от Багфорд" спомагат много за началното изучаване на баладите.

В. Литературни балади - литературни балади са тези, които са създадени и написани по тържествен повод. Те стават известни с конотациите си към фолклорната автентичност и добиват широка популярност по времето на Романтизма, в края на 18-ти век. Литературните балади също могат да бъдат придружавани от музика, като например "Горски цар" на Шуберт и "Затворникът" на Гьоте. В романтичната опера използването на балада може да се използва за подчертаване или контрапункт на театралния момент. Балади могат да се открият в оперите "Летящия холандец" на Вебер и "Отело" на Верди.

Популярна песен - през XX-ти век "балада" приема значението на популярна песен с романтичен или сантиментален характер

8. Сонет

А. Етимологията на наименованието - сонетът се извежда от латинското sonitus или от италианското sannetto и се тълкува като умалителна форма на sonus и suono, следователно първичното значение се свежда до „малък звук“ или „песничка“. Подобна етомология предсказва, че сонетът е стихотворение, предназначено за песенно изпълнение. Стабилизирането на тази семантика се потвърждава от обстоятелството, че на провансалски и сицилиански език sonet означава песен.

Б. Кратка история на сонета - дългата история на сонета може да бъде представена в резюме по следния начин. Началото й единодушно се свързва със Сицилия, където традицията се заражда през първата половина на ХІІІ век. Важна роля за началната фаза от развитието на сонета изиграва интензивният литературен живот, известен под името Сицилианска школа. Разцветът на тази школа е при немския император Фридрих ІІ, чийто двор в Палермо става влиятелен културен център в периода от 20-те до 50-те години на XІІІ век. Италианската литература от този период е пъстра и нееднородна, тъй като, освен, че е подложена на силните влияния, оказани от провансалската поезия, тя се подхранва и от контакти с културата на Византия и Арабския свят. От периода 1220-1240 г. са запазени около 35 сонета, написани от придворни поети. Главна роля в поетическия кръг са играли Тома Аквински, и Пиетро дела Виня. В Сицилия популярност имат т. нар. Strambotto- популярна поетична форма, състояща се от два катрена. Популарна е хипотезата, че сонетът представлява всъщност страмбото, удължено с двоен рефрен от 6 стиха (два терцета).

Сонетът е вероятно жанрът с най-непомрачена история в цялата западноевропейска литература. Близо осем века продължава активната му фаза и през цялото това време той се радва не само на завиден престиж, но и на изключителна популярност. Сонетът е от малкото устойчиви форми, които са запазили валидността си дори и в нашата съвременност. Обяснение за необичайната жизненост на това на пръв поглед твърде специализиран жанр се търсят най-често в две посоки. От една страна, стабилността на традицията се вижда като резултат от външни фактори, определени от рецептивната нагласа. Между тях особено внимание се отделя на големия престиж на поетите, с чиито имена сонетът се свързва. Сред създателите на сонетния канон се откроява абсолютният авторитет на Данте и Петрарка, а по-късно значителен принос за популяризирането му имат забележителни знаменитости като Пиер Ронсар и Шекспир. Важно обстоятелство е, разбира се, и трайното очарование от куртоазния културен модел, което европейското общество изживява. Идеалната среда за развитието на сонета е изтънчената, метафизично настроена аристокрация, чиито естетически предпочитания функционират като безпрекословно приемана норма за западната култура в продължение на векове.

В. Схема на сонета - смята се за неоспоримо, че схемата на сонета - четиринадесет стиха, разпределени в катрени и терцети по хармонично балансиран начин, който съдържа пропорции, близки до „златното сечение“.

Класическият сонет се гради на пропорцията 8+6 и освен като съчетание от катрени и терцети, може да се види като комбинация от октава и сектет.

В английския сонет пропорцията е 12+2, тъй като се състои от три катрена плюс финален куплет, но привидния дисбаланс в него се удържа от вторичното разчленяване на сонета, осъществено чрез традиционната volta (обрат) след осмия стих, в случая разделяща втори и трети катрен.

Г. Типове сонети (звукова организация)

Звуковата организация на сонета е подчинена на своя вътрешна йерархия, според която затворените рими са по-съвършени от отворените. Тъкмо на базата на съчетанията от рими са ограничени различните типове сонети:

- италиански или петраркистки (с римна схема abba/abba/cde/cde или abba/abba/cdc/dcd), които са най-разпространени;

- френски или ронсарски (abba/abba/ccd/ede или abba/abba/ced/eed)

- английски, елизабетински или шекспировски (abab/cdcd/efef/gg), с разновидност, отнесена към Спенсър (abab/cdcd/efef/gg).

Допълнително изящество придава на сонета и редуването на отворини и затворени рими - на „затворени“ катрени съответстват „отворени“ терцети. За вътрешната съгласуваност на формата допринася балансът между двете стихови системи, които образуват сонета: главната, състояща се от катрени, и вторичната, която обичайно се състои от две терцини, а английския вариант - от катрен и куплет.

Независимо от различията в композиционната схама обаче, във всички разновидности между осмия и деветия стих се осъществява ритмична смяна, която съвпада с рязък смислов обрат. Функцията на този прелом между октавата и секстета, на който най-общо се дели сонетът, е да подчертае идейната и емоционална антитеза, заложена в основата на сонета. „Волта“ - та бележи както границата между теза и антитеза така и контрастното противопоставяне на чувства и настроения. Вероятно тъкмо в тази отличителна характеристика- съответствието между съдържателна и формална схема- се крие онова структурно съвършенство, което осигурява устойчивостта.

Нарушения - повечето отклонения от основните модели, които могат да се наблюдават в стихосложението на сонета, са в резултат от известна свобода по отношение на римуването. Съществуват обаче и по-значителни нарушения на изходната форма. Между тях по-интересни са:

- кодата, или удължен с допълнителни стихове сонет;

- непрекъснат сонет с повтарящи се от начало до край една или две рими;

- обърнат сонет, който се чете по същия начин и напред и назад;

- верижен сонет, в който всеки стих започва с последната дума на предходния;

- преплетен сонет - с полустишни рими, дублиращи стишните;

- сонетен венец - серия сонети, обвързана с повтарящи си стихове и рими;

- сонет в терца рима - с римна схема съответстваща на класическити терцини.

Най-важната измежду тях протича от обстоятелството, че в продължение на векове наличността на сонета се осигурява почти изключително чрез присъствието му в сонетни сюити. Славата си сонетът дължи като че ли главно на знаменитите сборници, между които определяща е ролята на Дантевия „Нов живот“, „Песенник“ на Петрарка, „Оливия“ на Жоашен дю Беле, първата неиталианска сонетна сюита на Луис Камуинш, „Астрофел и Стела“ на Сидни, „Амурети“ на Спенсър, „Свети сонети“ на Джон Дън.

Д. Исторически преглед на сонета в Италия, Франция, Англия и Германия

Италия - в Италия сонетът навлиза през втората половина на XIII век. От това врема са запазени сонетни произведения на над двадесет автори. Най-големият майстор на италианския сонет е Петрарка.

Популярността на жанра може да се отдаде и на литературно направление, известно под името „сладостен нов стил“ (dolce stil nouvo). В поезията на „стилновистите“ сонетът се превръща в идеално упражнение за изящество и гладкост на езика. Важно за развитието на сонета е и творчеството на големия болонски поет Гуидо Гуиницели (Guido Guinizzelli, ok. 1235-1276).

От късната част на века най-значим е приносът на флорентинеца Гуидо Кавалканти (Guido Cavalcanti, ok.1259-1300). От него са запазени 52 сонета. В последното десетилетие на XIII век не без зависимост от примера на Кавалканти, когото определя като един от най-големите поети на Италия - както в трактата „Пир“ (1307) и в коментара към „Божествена комедия“ (Divina Commedia, 1321), вече самият Данте започва да пише сонети, част от които включва в книгата си „Нов живот“ (от него са останали 55 сонета).

Изключителна роля за утвърждаването на сонета изиграва по-младият и вече принадлежащ към едно следващо поколение Франческо Петрарка. Докато Данте определя сонета като най- нисък тип поезия (в „За народното красноречие“), Петрарка има съзнание за изключителна стойност на поетическите си постижения и особенно на своя „Песенник“, който създава славата му като певец на Лаура. Сонетите на Петрарка не могат да се окачествят като свободни от известна изкуственост, произтичаща от неизменните вариации върху платоничната доктрина за любовта. Този схематизъм бива преодолян едва от поетите на XV и XVI век, по времето, когато сонетът надхвърля границите на Италия.

През следващите векове сонети творят поети като Лоренцо ди Медичи, Леонардо да Винчи, Микеланджело Буонароти и други. По-късно своя принос за развитието на сонетното изкуство дават Томазо Кампанела и Джовани дела Каза, за когото се предполага, че за пръв път използва анжамбмата в сонет. Късният италиански ренесанс - Виктория Колона и Гаспара Стампа. През XVIII век сонети в Италия творят Пиеро Матастазио, Джузепе Парини, а през XIX век традицията се продължава от Винченцо Монти.

Франция - във Франция успехът на сонета е толкова зашеметяващ, че дава основание на някои от френските ренесансови поети да останат с непоколебимо убеждение, че те самите са създатели на новия жанр. Те подчертават провансалския произход на сонета и поставят под съмнение ролята на сицилианските поети. Голяма заслуга за утвърждаването на сонета във Франция и за формирането на специфичната му „френска“ модификация имат поетите на „Плеядата“ Пиер дьо Ронсар, който експериментира с александрийския стих, Реми Бело и най-вече Жоашен дю Беле с няколкото си сборника, широко известни и преведине по-късно в други страни: „Оливия“, „Жалби“, „Руините на Рим“. Като цяло развитието на сонета във Франция се осъществява два-три века по-късно, отколкото в Италия.

Непосредствено след залеза на ренесансовата епоха затихва и интересът към сонета. Сонети се пишат само епизодично и най-вече за отдих. Сонети могат да се открият в късното творчество на Юго (Victor Hugo, 1810-1885) - двадесетина сонета.

Англия - изключително богата е историята на сонета в Англия. В някаква степен изглежда парадоксално, че Джефри Чосър не е написал нито един сонет, при положение че е пътувал из Италия. Но факт е, че английски сонет принадлежи на сър Томас Уайът (Thomas Wyatt, 1505-1542). Английската читателска публика се запознава със сонета чрез антологията Tottle`s Miscellany, наречена по името на издателя си и публикувана през 1557 г. Поместените в нея стихотворения били написани няколко десетилетия по-рано от Уайът и граф Съри. Съри реформирал формата на сонета, утвърдена от Петрарка, като за първи път предлага схема от три катрена и куплет. По-интересен като автор е Уайът, при когото водещ е стремежът към израз на непосредствени човешки чувства. Английският сонет се развива под прякото влияние на първите му майстори в Италия, но несъмнено получава вдъхновение и от поетите на „Плеядата" Едмън Спенсър (Edmund Spenser, 1552-1599) - автор на сборника Ammoreti (1595), превежда Дю Беле, а изследователите на Шекспир говорят за влияние откъм Франция. Важна роля в английския сонет изиграва Филип Сидни (Philip Sidney, 1554-1586). Неговият поетически сборник „Астрофел и Стела“ (1583) оказал огромно въздействие върху читателската публика. Когато бива публикуван редовно през 1598 г. , книгата вече е еталон за литературния вкус. Сър Филип Сидни провежда докрай реформата на сонетната форма, резултат от която е т. нар. „английски сонет“. При него четиринадесетте стиха се разпределят на три катрена и куплет, като на финалното двустишие се придава звучене на сентенция, максима или поговорка.

Добил широка популярност през епохата на Ренесанса, през следващите векове сонетът бива по-скоро игнориран. Вероятна причина за това е, че по същото време е изгряла звездата на Джон Дън (John Donne, 1573-1631), който култивира вкуса към по-различен тип поезия – с бароково усложнена метрика и рима, претрупана орнаментация, мъглява иносказателност и причудливи сравнения. Непосредствено следващата епоха на Класицизма обаче, бързо забравя за Джон Дън.

През 17-и век сонетът се представя от един от гигантите на английската поезия – Джон Милтън (John Milton, 1608-1674 г.). Той осъществява значителни реформи в жанра, като утвърждава отново италианския тип сонет, но засилва интеграционния момент в съотнасянето между октавата и секстета. Освен това Милтън отхвърля традицията на сюитата, като утвърждава практиката на самостоятелното стихотворение в сонетна форма. След този значителен момент в историята на английския сонет развойната му линия се прекъсва. През XVIII-и век се наблюдават известни реставрационни усилия от страна на отделни поети.

Историята на англоезичния сонет би трябвало да включи и развитието му в САЩ, особено в поезията на Едгар Алън По (Edgar Allan Poe, 1809 - 1849), поради огромното влияние, което той упражнява върху западноевропейския символизъм.

Германия - Германия трудно отваря вратите си за сонета и първоначално интерес към него проявяват само треторазредни поети. Единственото по-значимо име в този неблагоприятен начален период е Йохан Фишарт - преводачът и адаптаторът на Рабле, който има няколко относително успешни опита от годините непосредствено след 1575-а. Действителната интеграция на сонета в немската литература става по- късно чрез творчеството на Мартин Опиц (Martin Opitz , 1597-1639), Паул Флеминг (Paul Fleming,1616-1640), Андреас Грифиус (Andreas Gryphius,1616-1664 ) и още двама–трима поети, лишени от общоевропейска известност. Гьоте често е заявявал сдържаното си отношение към сонета, но въпреки това  в периода 1807-1808 година все пак написва 17 сонета, а в цялото му творчество броят им е 25. Всички те са любовни стихотворения, в които откровено се подражава на Петрарка.

Е. Основни западноевропейски представители на сонета - Данте, Петрарка, Шекспир

Данте - тъкмо в съдържателната съгласуваност трябва да се търси функция на сюитата на Данте - „Нов живот“, се състои от двадесет и пет сонета в комбинация с още пет разножанрови поетически произведения. Парадигматичният „Песенник“ на Пертрарка съдържа триста тридесет и шест произведения, триста и седемнадесет от които са сонети, а останалите са канцони, секстини, балади и мадригали. Шекспировите сонети са известни от пиратското издание на Томас Торп от 1609 г., в което са включени 154 сонета. Очевидно е, че формалните решения на сюитите са неограничени, като особено показателно е, че отсъства дори изискването за „жанрова чистота“ на отделните стихотворения, което говори по-скоро в услуга на становището, че жанрова конвенция е всъщност не самият сонет, а сонетната сюита.

Интересът към сонета се възобновява в годините на Романтизма, за да бъде съхранен от поетите на символизма и така пренесен в ХХ век, за сонета вече се мисли като за единично и самодостатъчно стихотворение, чиято идентичност се определя от конкретни, строго формулирани формални характеристики.

Сонетен сборник на Петрарка - за сонетния сборник е присъщо присъствието на някакъв микросюжет. В „Нов живот“ на Данте е автобиографичният разказ за любовта на поета към Беатриче. „Песни за живота и смъртта на Мадона Лаура“ на Петрарка, макар и по същество поетическа изповед на едно властно и богато любовно чувство, експлоатира преди всичко драматичен ефект, който произтича не само и не толкова от отношения между поета и любимата, колкото от напрегнатата рефлексия, която противопоставя поета като автор на поета като субект на любовното изживяване.

Уилям Шекспир - измежду всепризнатите шедьоври на сонетната сюита с особено сложна и премислена композиция се отличава сборникът на Шекспир. Първите 18 сонета съдържат съвети към младия красив приятел на поета. В тях устойчиво присъства темата за безсмъртие чрез децата. Сонет 18 въвежда новата, основна за цялата сюита тема - за безсмъртието дарено от поезията. Гарант за неувяхващата младост и красота на приятеля стават стиховете, посветени на младия красавец от влюбения в него поет. Обединени от общ мотив са и сонетите от 71-и до 74-и. Смисловата им организация се дели около парадокса, че след физическата смърт на поета душата му ще продължава да живее чрез поезия, но тъй като тази поезия е вдъхновена от любовта към приятеля, по този начин се съхранява вечна и безсмъртна тъкмо тази любов. Друга група от десетина сонета (78-86) обиграва темата за съперника, като съперничеството в поезията и любовта се интерпретира многообразно и - подобно на изграждането в първите седемнадесет сонета - придава на тематичната последователност изразителна градация. Стотният сонет е поставен непосредствено след единственото стихотворение в сюитата, което с удълженият си текст нарушава традиционната си формула, а от него до сонет 106 са представени в резюме всички разработени до този момент теми. Освен очевидните съответствия, сборникът показва и други, сложнопостижими съдържателни съотнесености. Всички позовавания на образи, свързани с времето, месеците и сезоните, са затворени 126-те сонета, посветени на приятеля. От 127-и сонет започва аферата със Смуглата дама, която влиза в активна противопоставеност със съществуващата конвенция на сонетните сюити, тъй като не само външността и характерът на възпяваната любима, но и отношението към нея са чужди на куртоазния модел, съхраняван и възпроизвеждан от ренесансовите сонети. Традиционната схема на сонетната сюита е била свързана с образите, създадени от Данте и Петрарка. Основно положение в традиционната сонетна сюита с характерът на влюбения поет, който е благочестив и безнадеждно устремен към любимата жена, без каквато и да е надеждата за удовлетворяваща взаимност. Красотата на любимата, в съгласие с доминиращите естетически вкусове на ренесансовата епоха, асоциативно се свързва с представата за бяло лице, руси коси и светли очи, което подпомага обичайния платонически рефлекс за ангелизация на обекта на любовното чувство. В контекста на тези клишета става очевидна активната полемика, която Шекспир води с конвенциите в 130-и сонет:

Очите й на са звезди, не може

устата и с корал да се сравняват,

тя няма бяла като перла кожа,

а гарванови плитки, смугла гръд.

Не бели рози - пищни и богати -

Не алени са нейните страни.

Ухае тя, но с нежни аромати

едва ли би могла да се сравни.

Страните ̀ не са като жасмини,

не бих сравнил челото ѝ с цветя...

Пак в услуга на платоническия рефлекс работят и други общи места в представянето на любимата. Нравствеността ѝ е толкова съвършена, че придава допълнителен блясък на красотата ѝ. Тя задължително отблъсква поривите на влюбения в нея мъж или поне непреклонно му се изплъзва. Достойнствата й са така изключителни, че дори след смъртта си тя продължава да оказва влияние върху поета. Ето защо ранната смърт на любимата се превръща в почти задължително условие на сюжета. Като обект но принципно непостижима любов, макар и описана често с детайли на физическата ѝ конкретност, което е особено характерно за поетическото битие на Лаура, Дамата се превръща в символ и образът и надмогва границите на биографичната конкретност. Това предпоставя назоваването на любимата с имена, които са откровено символични.

Ж. Сонетът в България - Сонетът е въведен в българската поезия в период на стилистичен плурализъм, когато нормативната поетика не е в стил. Ето защо, вместо да се определят кои са категоричните забрани и ограничения, по скоро би трябвало да се говори за кодификации на сонета в българската поезия. Те са неповторими и представляват фиксиране на определена художествена поезия в рамките на една и съща стихова форма. Сонетът ще се разглежда като цялост, съдържаща в себе си успоредни и съотнасящи се един с друг текстове.

Представители

1. Иван Вазов, цикъл „Сонети“, - отпечатан в стихосбирката „Италия“ през 1884 г. Всички сонети са в 5-стъпен ямб. В целия цикъл има само един тип римна схема при катрените - всички са построени чрез кръстосано римуване на женска и мъжка рима. Следващата закономерност, която се отнася не само до катрените, но обхваща и терцетите е правилото за алтернанса, (според което ако първата строфа завършва на мъжка клаузула, следващата строфа ще има първи стих женска рима). Друг Вазов цикъл е „Македонски сонети“, който съдържа 10 сонета и с изключение само на един имат римна схема със съседна рима веднага след катрените

2. Константин Величков, книга - „Царски сонети“, 1889 г. К. Величков създава сонет с четири рими в катрените. Той не следва правилото за алтернанса и срещаме при него римна схема като: aBaB CdCd или катрени само в мъжка рима - abab cdcd. Доминиращо е кръстосаното римуване, но като отделни случаи се среща и обхватно, или комбинация от тях. (К. Величков - „Италиански сонети“).

3. Стоян Михайловски, книга - Философически и сатирически сонети, 1885 г. Тази книга съдържа 73 сонета - всички в един и същ стихов размер и с общи особености на римната схема. Стихът е дълъг 7-ст. ямб с цезура след осмата сричка. Сонетите са изцяло в женска рима. Катрените са на четири рими. Терцетите са основно в три рими. 4. Пенчо Славейков, цикъл в антологията „ 1910 г. -  сонетът на Славейков най- често се дели на две части с граница между катрените и терцетите и с обособяване на последното двустишие.

5. Кирил Христов - „Царски сонети“ и „Каменният блян на Прага“. Цикълът „Царски сонети“ обхваща 28 сонета. С изключение на два, всички те са в 5-ст. ямб. Катрените са на две рими, терцетите на две и на три рими. Половината сонети имат кръстосано римуване, а другата половина имат традиционно римуване на клаузули. Най-често се среща римната схема с мъжка рима на четните стихове.