РОМАН

1. Същност и произход на Романа

А. Етимология на термина роман - названието идва от старофренското romanz, произлизащо на свой ред от латинското словосъчетание romānice lŏqui, „говоря на романски“. Става въпрос за Средновековието, когато именно на романските езици са се утвърдили историите на рицарски, любовни и героични теми, които са първообраз на съвременния роман.

На други езици името на романа произлиза от novella (италиански), изключително разпространеният в една по-ранна епоха тип разказ за занимателни и поучителни събития, в чийто дух е издържан например целият Бокачов „Декамерон“. Така след XV в. термина роман трайно се използва за назоваване на разказите на говорим романски език в проза. Става дума за измислена история в проза предназначена за развлечение.

В славянските езици този литературен жанр има названието роман (български, сръбски, руски - роман, полски - powieść (romans), босненски, хърватски - roman, чешки - román), но също и немски, шведски език - roman, португалски - romance, но в повечето от романските езици е новела (английски - novel, италиански - novella, испански - novela, френски - nouvelle), което у нас термина новела има друго значение.

Б. Същност на романа - вид литературен жанр на прозата, в който се разказва и предлага разгърнато историята на главния герой, който участва в специфични, значими, вълнуващи или пък обичайни за него събития.

Романът като вид художествено литературно произведение в проза, се отличава най-общо от разказа, новелата и повестта по по-големия си обем, отговарящ на по-широкото разгръщане на сюжетността, по полифоничността си, в него се развиват по-пълно характерите на действащите лица (самият им брой често е по-голям), контекстът на описваните събития се задълбочава.

В. Теории за произход на романа – най общо има три теории за произхода на романа, които отнасят възникването му в различни културно-исторически епохи:

-  Античност;

- Средновековие (XI-XII в.);

- Късен Ренесанс (XVI в.) – същинското възникване на романа е с появата на „Дон Кихот“ (1605 г.). Впоследствие понятието се използва и за литературни произведения от Античността и Средновековието.

Характеристики на романа:

1. Романа е по-млад жанр от старите канонични жанрове – трагедия, комедия и епос. Възниква след откриването на книгопечатането през XV в. и затова няма романи в ръкописи. С появата му се налага нямото възприятие (четене на ум). Романите, които са напечатани като книги правят промяна на структурата на комуникацията.

2. Романа е незавършен в своята структура – няма едно разбиране за роман, защото е всеобхватен. Освен това е насочен към съвременността, отразява теми и мотиви от реалния живот. Например Оноре дьо Балзак в цикъла романи „Човешка комедия“ (100 романа) си поставя амбициозната цел да опише съвременността.

3. Романът може да поглъща останалите жанрове - т. е. да включва други жанрове в структурата си (например романа в стихове на Александър Сергеевич Пушкин „Евгений Онегин“).  Формулата на романа е историята на частния живот на героя, но в случая е в стихотворна форма.

Г. Класификация на романа

Античен роман – има няколко разновидности:

- античен пасторален роман - например „Дафнис и Хлоя“ на старогръцкия писател Лонг от I в. н. е.

- античен сатиричен роман – „Сатерикон“ на Гай Петроний и „Златното магаре“ от Апулей.

- античен приключенски (авантюрен) роман – романите за Александър Македонски

Средновековен роман – това са рицарските (куртоазни) романи. Те са дворцови стихотворни епоси за легендарния Крал Артур и рицарите от кръглата маса, Песен за Роланд, Тристан и Изолда и т. н.

Ренесансов (плутовски) роман (XVI в.) – плутовския роман се нарича още роман пикареска по името на главния герой, който се нарича плут (хитрец). Той с хитростта си си проправя път в живота. Образец на този роман е „Живота на Ласарильо Торес“ (неизвестен автор). Формулата му е образец на плутовската традиция.

Готически роман (XVIII в.) -  негов създател е Хорас Уолпоул с романа „Замъкът Отранто“ (1764 г.). Като цяло се счита за първият готически роман, основавайки литературен жанр, който става изключително популярен в края на  XVIII в. и началото на XIX в., с автори като Ан Радклиф, Брам Стокър, Едгар Алън По и Дафни дю Морие.

Епохата на Просвещението е епоха на рационалното, но е имала нужда и от необяснимото, плашещото и това е усвоено в Готическия роман.

Задължителен хронотоп е замъкът, сюжета е свързан със свръхестествени явления, целящи да събудят страх у читателя. Известният роман „Франкенщайн“ на Мери Шели е в традицията на готическия роман.

Исторически роман (XIX в.) - характеризира се с описанията на истински събития и личности, заобиколени обаче от измислени герои и картини. Написването му предполага широко проучване на миналото, което се описва, отразяване на много факти, обществените отношения и духа на епохата, баланс между действителните събития и художествената измислица.

Първите исторически романи са двата романа на Уолтър Скот: „Уейвърли“ (1814 г.) и „Айвънхоу“ (1820 г.). Други известни автори на исторически романи са Александър Дюма-баща с „Тримата мускетари“, Проспер Мериме с „Летопис за Карл IX“, (1829) — роман за придворния живот във Франция, „Мостът на Дрина“ — роман на Иво Андрич, „Пражкото гробище“ — роман на Умберто Еко и т. н.

В българската литература това е много развит жанр поради богатото и славно историческо минало: Предречено от Пагане“ — роман на Вера Мутафчиева, описва кан Аспарух и преселението на Българите, „Преспанските камбани“ — роман на Димитър Талев, описва борбите на Македония за свобода, „Време разделно“ — роман на Антон Дончев, описва насилственото ислямизиране на българите в Родопите и тяхната съпротива, „Асеневци“ (4 тома) — роман на Фани Попова-Мутафова, описва династията Асеневци

Роман на съзряването (Bildung роман) – известен още и като възпитателен роман и е характерен за немската литература. За пръв път концепцията за "възпитателна" литература като отделен тип или жанр се появява в немските литературни среди. Терминът представлява превод на немската дума Bildungsroman. Явлението обаче далеч предхожда дефинирането си. Създаден от Йохан Волфганг фон Гьоте с издаването на романа „Вилхелм Майстер – години на учение“. Централна сюжетна нишка е съзряването на младежа.

Като възпитателна литература се класифицират литературни произведения, чиито герои с течението на сюжета израстват като личности, придобиват полезни социални умения и/или се отървават от често срещани в реалния свят недостатъци. По този начин те дават пример и/или стимул на читатели, които имат нужда от подобно израстване, или подобни недостатъци, да подобрят личността си. Най-често възпитателните произведения описват израстването в прехода от детството към зрелостта. Към тази група обаче често биват причислявани и произведения, които описват по-ранни или по-късни етапи от съзряването на човешката личност. Впоследствие той служи за появата на филосфския роман във връзка с темата за съзряването.

Обща схема - в класическия си вид възпитателната литература обикновено следва в някаква степен следната схема:

1. загуба, принуда или несъгласие подтиква главния герой или героиня да напусне семейството си, и да предприеме пътешествие;

2. процесът на съзряването е дълъг, труден и постепенен, и се състои от повтарящи се сблъсквания между нуждите и желанията на протагониста, и правилата и изискванията, налагани от непоклатим социален ред;

3. в крайна сметка протагонистът приема духа и ценностите на социалния ред, и се интегрира добре в обществото;

4. произведението приключва с преценка на протагониста за своята еволюция и израстване.

Социален роман (XIX в.) – появата му е свързана с реализма през 30-те години на XIX в. и името на Оноре дьо Балзак. Представя социалните конфликти на епохата чрез типичните характери в произведенията си: Сред най-известните романи на Балзак са:

- La peau de chagrin (Шагренова кожа, 1831); Eugènie Grandet (Йожени Гранде, 1833); Le père Goriot (Дядо Горио, 1835); Les illusions perdues ("Изгубени илюзии" 1837-1843; в три тома); La Cousine Bette (Братовчедката Бет, 1846); Splendeurs et misères des courtisanes (Величие и падение на куртизанките, 1847).

2. Исторически развой на романа

А. Предшественици на романа

Романси (1000 - 1500 г.) - европейската традиция на романа като жанр започва от средновековните романси. Дори днес, повечето европейски езици го подтвърждават като използват думата роман. Английската дума - novel, идва от италианското novella. Някои характеристики на романа, като например голямата дължина или наличието на основен герой, който дава името на творбата (Например Робинзон Крузо или Оливър Туист), се коренят именно в традиционните романси. Ранните модерни романи имат заглавия, отнасящи се към любопитни примери на живота, а не към герои.

Думата роман или романс се е превърнала в стабилен жанров термин със започването на XIII век, главно заради произведението „Роман за Розата“ (1230 г.). Във Франция първите романси се отнасяли до герои от Древна Гърция или Древен Рим, като Дидона, Еней и Александър Велики.

Рицарския роман - с рицарството се появява цял нов жанр. Историите за Крал Артур стават известни в края на XII век. Творбите на Кретиен дьо Троа стават пример за европейските епични творби. Типичния Артуров роман се фокусира на един единствен герой и го прекарва през множество перипетии. Моделът придобива и религиозни черти: изпитания, изпратени на рицаря от Бог по време на приключението му. Рицарят нямал власт над собствената си съдба. Има сатирични пародии на произведения на рицари, например "Пръстенът" на Хенрих Витенвилер (1410 г.)

Смяната на стихотворната форма с прозата датира от началото на XIII век. Вулгарния цикъл включва пасажи от този период. Компилацията индиректно води към "Смъртта на Артур" от Томас Малори в началото на 1470-те.

Новела (1350 - 1600 г.)

Същност на новелата - Новелата (novella, италиански, букв. - „вест“, „новост“) е епически литературен вид (жанр). Възниква в средата на XIV в., когато излизат „Декамерон“ (1350 г.) на Джавани Бокачо и „Кентърбърийски разкази“ написани от Джефри Чосър. И двете произведения представляват новела в стихотворна форма. Оформя се през Ренесанса като средно по обем белетристично произведение с интригуваща сюжетна линия и неочакван, често поучителен завършек. Така е според световната литературоведска терминология.

В България обаче под новела се разбира преходна форма между разказа и повестта (Дж. Бокачо, С. Цвайг, Ем. Станев). Новела в чист вид в този български смисъл е „Смърт във Венеция“ на Томас Ман. Най-продуктивен е този жанр през XIX в. чрез творчеството на Гогол, Хофман и Стефан Цвайг през XX в. и др.

Съществуват шест признака на новелата като епичен жанр:

1. Разказва за „нечувано“ събитие. Например в „Крадецът на праскови“ на Ем. Станев българка се влюбва в сърбин по време на война;

2. Остро сюжетен текст – по интензивност на действието наподобява драмата;

3. Изненадваща развръзка;

4. Представя фрагмент от света – няма претенция за типизация;

5. Циклизация на Новелите – това идва от Бокачо;

6. Композиционна рамка – т. нар. композиция разказ в разказа.

Терминът „новела“ идва от кратките разкази, разказвани устно в Европа до края на XIX в., като приказки, шеги, басни и др. Първите писмени компилации са Декамерон на Джовани Бокачо (1354) и Кентърбърийски разкази на Джефри Чосър (1386-1400).

Ранният модерен жанр, обединяващ новела и романс, може да бъде проследен до циклите от XIV в. Стандартната схема на историите, е че авторът твърди да ги е чул от различни разказвачи (представени като ретроспекция). Къси романси се появяват като конкурентни на други жанрове, например Фаблио.

Много от оригиналната концепция на жанра е още жива, например когато се казва шега за да развеселиш някого в ежедневния разговор. Дългите подвизи остават в сферата на предаваните приказки от уста на уста с идването на печатарската преса. На края книгата замества разказвача и се появяват предговора, посвещението и послеписа.

Б. Развитието на романа XVI - XVIII век - Просвещението разделя първите модерни автори и читателите. Книги като "Смъртта на Артур" на Малори са продавани като историческа истина, въпреки че са наситени с магически елементи и легенди. Първите знаци на просвещение прекъсват този период, около 1660 година. Историята вече се разглежда като наука. Две големи събития разделят историческата от измислената литература през XVI и XVII век. Изобретяването на печатарската преса веднага създало нов пазар, предлагащ сравнително евтини образование и забавление. Второто голямо развитие е вследствие на едно заглавие: испанския „Амадис Галски“ от Гарси Ордонес де Монталво става първия бест-селър на модерната белетристика - Амадис става типичния романс, въз основа на който се появяват много жанрове през XVII век.

Трансформирането на историята от разказвателна наука към записани знания е дълъг процес, който започва още с първите писани новели и романси през Средновековието. Понятието "литература" като обединение на поезия и белетристика е в следствие на тези процеси.

3. Особености на жанра

А. Качеството обективност - една от най-съществените черти на Романа е, че притежава качеството обективност. Той е основната форма на реализиране на съвременния епос. Той пресъздава най-пълно събитииността. От гледна точка на теорията на комуникацията: Епоса се съсредоточава върху разказа (съобщението), Лириката върху субективния вътрешен сват на адресанта, а Драмата върху диалога с адресата.

Б. Форми на изказване в романа - обективността на епоса зависи от формата на разказване. В това отношение има два типа повествование:

- 3 л. ед.ч. (третолично повествование)

- 1 л. ед. ч.(първолично повествование) 

Третоличното повествование (разказвача представя героите) - има две разновидности: третолично водено от всезнаещ разказвач и третолично персонализирано

1. Повествованието водено от всезнаещ разказвач – той е всевластен демиург. Разказвача въвежда във време-пространството (хронотопа) на случката, може да коментира и т.н., т.е той е надставен и доминира, гледната точка е обективна.

Основни композиционни форми са авторовата реч, диалога, външен поглед към събитията, надпоставена компетентност за темата и сюжета спрямо героите, намеса в хода на повествованието и т.н.

2. Персонализирано третолично водене на повествованието – това е разказ в 3 л. ед.ч, но се води от гледна точка на един от персонажите. За първи път този стил на разказване се използва от Гюстав Флобер в романа „Мадам Бовари“. Новаторското е това отстраняване на Флобер. Разказвача не е коментатор на действието, на литературно ниво това става чрез смесване на два гласа в едно – несобствена и пряка реч. Това е авторова реч, в която влизат думи, мисли на герои от творбата към чието съзнание е насочен интереса на разказвача. Това се постига чрез използването на интроспекция (влизане в съзнанието, психологията на героя). Когато повествованието се насити с глаголи например за психологическите изживявания това е знак за третолично разказване. Този въпрос е разгледан цялостно в теоретичния труд на Джеймс Уат „Как действа литературата“.

Първолично повествование – изразява гранична компетентност на разказвача като герой в сюжета, позицията на свидетел, основна композиционна форма е монолога в 1 л. ед. ч. Писателите характеризират личността на разказвача като речева характеристика, менталност, социален произход.

В българската литература в 1 л. ед. ч. е написан романа „Антихрист“ на Емилиян Станев. Главният герой Еньо Теофил изживява еволюцията от исихазъм до човек с оръжие за свободата. Този сюжет е пресъздаден последователно в 1 л. ед. ч в стилистиката на житията, защото Станев счита че езика е код, който може да ни пренесе във философията на историята, т.е да осмисли историческото събитие от съвременна гледна точка. Оценката за това, което се е случило е концепция за историята. Също например е с темата за гражданската война в XX в. в романа „Иван Кондарев“. Той е голям епически роман. Това е и историософски роман – опит да се види историческото събитие, съдбата на един народ в общия исторически поток и как това се отнася към общочовешките и национални ценности.

Форми на първоличното повествование:

- епистоларни романи – в 1 л. ед. ч. Като писмо до някой от персонажите (широко разпространен през XVIII в. във Франция). Целият роман е писма между самите персонажи. Например „Опасни връзки“ от Шодерло дьо Лакло и „Юлия или новата Елоиза“ от Жан-Жак Русо.

- сказ – разказване, при което автора се скрива зад чужд маниер на говорене. Сказовото разказване наподобява говоренето в естествена устна реч с допускане на просторечия, диалектизми, жаргонизми, непоследователност, паузи в изказа. Представител в руската класическа литература е „Шинел“ от Николай Гогол. Той изобразява малкия човек и използва жаргонизма на тогавашните писари. Така се постига и гротеска (от ит. грото – пещера, свързано с рисунките в пещерите, които са изкривени образи).

В българската литература представител е „Разни хора, разни идеали“ от Алеко Константинов. Изобразен е образа на патриотара с диалектизмите и т.н, които са сказов елемент със сатирични функции. Николай Хайтов също в „Дервишево семе“ използва сказа, за да навлезе в света на помака.

- мемоарни жанрове – спомени, дневници, мемоари, автобиографии (автентични или фиктивни). Те също използват аз формата. Даниел Дефо например използва формата на дневник и формата е фиктивна.

4. Представители романисти

Френски — Виктор Юго, Шатобриан, Стендал, Александър Дюма, Оноре дьо Балзак;

Руски — Фьодор Достоевски, Николай Гогол, Александър Солженицин;

Британски — Чарлз Дикенс, Даниел Дефо;

Български — Иван Вазов, Димитър Димов, Димитър Талев, Антон Дончев;

Други — Мигел де Сервантес (исп.), Хенрик Сенкевич (пол.), Оскар Уайлд (ирл.),

Габриел Гарсия Маркес (колумб.), Паулу Коелю (браз.), Харуки Мураками (яп.).