ФИГУРИ

1. Фигури 

Преносен образен или картинен израз. Съществуват стилистични (или още реторични) фигури — художествените изразни средства, които се основават на определен тип формални или смислови отношения между изрази (напр. антитеза, контраст, инверсия и др.), на много единични или многократна проява на някакъв специфичен структурен, смислов или интонационен модел (напр. градация, синтактичен и образен паралелизъм, реторичен въпрос и др.)

2. Типове фигури

Основното им разграничение е: фигури на речта и фигури на мисълта. Към първия тип най-общо се отнасят лексикалните средства, фигури които са една дума, това са по-опростеният тип фигури като сравнение и прочее. Фигурите на мисълта имат по-сложен характер и могат да се отнасят до концепциите.

Например метафората може да е фигура на речта, но и фигура на мисълта в зависимост от конкретната употреба.

А. Фигури на речта

Сравнение - изобразяваното явление се уподобява на друго, а връзката е изявена чрез съюза „като” .

Градация - натрупване (възходяща и низходяща)

Възклицание - дума или звукове, спонтанно произнесени на висок глас в израз на емоция.

Обръщение - означава ’дума или израз, с който говорещият се обръща към друго лице’ или ’призив, възвание’. Думата няма точен превод, но е мило обръщение към скъп човек, нещо като „котенце“.

Антитеза — съпоставят се противоположни понятия или съждения с цел чрез изтъкнатия между тях контраст да се постигне изразителност на речта.

Антитезата според смисловото си съдържание може да има различни варианти:

1. Един предмет на речта с два противоположни признака. Той е ту весел, ту тъжен. Тя понякога плаче, понякога се смее. Тук се разкрива сложната и противоречива същност на предмета на речта

2. Два отделни предмета на речта с противоположни признаци. Иван е учен, честен, смел, докато Стоян е глупав, подъл, страхлив

3. Два противопоставени предмета на речта със свои характеристики

Контрастът - много близък до антитезата, но е противопоставяне на разгърнати цялости — картини, образи, описания на душевни състояния и др. Може антитезата да е в основата на контраста както в цитирания пример от „Черна песен“ на Димчо Дебелянов.

Градация — при тази фигура началното значение се степенува възходящо.

Градирането на значението се постига чрез възходящи по значение митонимни изрази, чрез уточняване на признака с допълнителни думи. Във всеки следващ израз значението се разраства, емоционалният тон на изказ също се градира.

Инверсия — буквално значи обръщане на словореда. Тази фигура е широко разпространена в българския фолклор и в личното творчество, особено в поезията, срв. Соломон, тоя тиран развратен (Христо Ботев); И когато потъмнеят висините ведросини (Христо Ясенов).

Риторичният въпрос е зададен не за да получи отговор, а за да съсредоточи вниманието на реципиента върху определен проблем — Защо в таквоз усилно време криеш себе си, господи? Защо? (Й. Йовков).

Паралелизъм е стилистична фигура, чрез която се съпоставят образи (образен), епизоди (сюжетен) или ситактични конструкции (синтактичен). Когато двата елемента са и противопоставени, се получава контраст.

Например двойката Яворови стихове: с враг врагувам — мяра според мяра, / с благ благувам — вяра зарад вяра изгражда пълен синтактичен паралелизъм, в рамките на който е вграден и ярък смислов контраст

Асонанс е стилистична фигура, която се състои в повторение на гласни звукове в стих, главно ударени, което създава усещане за вътрешна рима в рамките на стихотворението.

Например в стихотворението „Хаджи Димитър“ на Ботев се среща асонанс с гласната е: „Настане вечер, месец изгрее, звезди обсипят свода небесен, гора зашуми, вятър повее, Балканът пее хайдушка песен“.

Алитерация е стилистична фигура, обратна на асонанса, при която една или няколко сходни съгласни се повтарят неколкократно в близки думи. Алитерацията се използва най-често в поезията, но също и в прозата, особено при кратки фрази. Пример: Рано е Радка ранила.

Етимологична фигура е синтактична конструкция, при която думи с еднакъв корен са свързани в израз. Този похват е характерен както за фолклорните песни, така и за личното творчество, например: струна невеста РАНО ПОДРАНИ Идиот тъп съм аз!

Анафора е стилистична фигура, повторение на звукове, думи или синтактични конструкции в началото на два или повече стиха, строфи или изречения. Използва се, за да усили значението на конкретната дума или фраза, да придаде повече емоционалност и благозвучие на лириката

Епифора (повторение) е стилистична фигура, обратна на анафората, която представлява повторение на еднакви думи или звуци в края на последователни стихове или фрази. Чрез епифора в поезията се постига и т. нар. „омонимична рима“. Често се среща в белите стихове.

Б. Фигури на мисълта

Алюзия - Алюзия (от латински allusio, означаващо шега, намек) е стилистически и реторически обрат, (вид троп) с предназначение да породи впечатление или идея, не чрез пряко изразяване, а по асоциативен (заобиколен) път. В този смисъл алюзията е загатване за историческо събитие, литературно произведение или литературен герой. Може да се срещне в историята, митологията, литературата.

Алюзиите се срещат във всички жанрове и често са свързани с игра на думи. Те присъстват най-вече в сатирата, мадригала и епиграмата. Един от майсторите на алюзията е Волтер.

Ирония - ирония (гр. εἰρωνεία) е понятие, с което се описват ситуации, в които едно уверено очакване не се оправдава. Ирон (Eiron) е един от стандартните персонажи в гръцката комедия, чието поведение, иронията, е подигравателно към това на самохвалкото (алазон). Така традиционно терминът се отнася към употреба на езика, при която изразеното без съмнение е неадекватно, например "Браво!", изказано при проява на несръчност. Днес се приема също, че ирония може да бъде откривана в непреднамерено възникващи ситуации, примерно когато една застрахована срещу наводнение къща изгаря.

Като словоуптреба и като представяне иронията е стилистично-изобразителен похват, троп, използван във всички жанрови разновидности на хумористично-сатиричната литература.

От гръцката комедия иронията добива по-широко обществено разпространение. Особена популярност тя добива като средство, използвано от Сократ, такъв какъвто го предават най-вече диалозите на Платон. По-късно в официалната християнска култура иронията не намира място, но остава в ежедневната употреба. Ренесансът и заниманията на хуманистите връщат иронията в сферата на реториката и литературната култура. Тя се използва рутинно от френските просветители, а след тях немските романтици ѝ обръщат особено внимание, като стигат до философски обобщения - в хегелиански дух се твърди примерно, че отношението между явление и същност е иронично.

Иронията получава разнообразни нюанси, вариращи измежду остроумие, подигравка и издевателство, в зависимост от вложения в нея смисъл. Тя обаче се намира извън обсега на сарказма. За разлика от него, при иронията подложените на критика лични и обществени недъзи биват осмивани, вместо разобличавани. Широк спектър на изобразителни похвати и стилистически средства ползват ирония. Такива са например гротеската, карикатурата, парадоксът, пародията, травестията, хиперболата и шаржът.

Вариант на иронията е самоиронията, която е пародиен израз на самокритика с ироничен оттенък.

Сарказъм - сарказмът (на гръцки: σαρκασμός от σαρκάζω, буквално „разкъсване на плътта“) е вид сатирично инкриминиране, язвителна насмешка, най-високата степен на ирония. Сарказмът е подигравка, която може да се открие в положителна оценка, но като цяло винаги има негативна конотация и се отнася към недостатъка на човек, предмет или явление. Както и сатирата, сарказмът включва в себе си борба с враждебни явления от действителността чрез осмиването им. Негови отличителни черти са безпощадността и остротата на изобличаване. За разлика от иронията, в сарказма се изразява най-висока степен на недоволство, ненавист. Сарказмът никога не е типичен прийом на комедиант, разкриващ смешна действителност, и който винаги я показва с определена степен на съчувствие и симпатия.

Пример: Много грозно бижу! - изказано при поява на завист.