КОМЕДИЯ

1. Същност на Комедията  

Тя е литературен, театрален и телевизионен жанр, който е противоположен на трагедията. Основната характеристика на комедията е, че тя е смешна и предизвиква смях. За това още в Древна Гърция актьорите са носили усмихнати маски на сцената.

 Най-често комедийното се постига чрез изобличаване в абсурда. Но говорейки чисто в жанров аспект комедията се осъществява (според някои) като конфликт на "младото общество", младостта и "обществото на възрастните", авторитета на възрастните, това е и възглед поддържан и от канадския критик Нортроп Фрай.

И понеже хуморът все пак е в някаква степен субективен, това което е смешно на един, може да не се стори такова на друг.

2. Типове комедии - най-общо могат да се различат 2 вида комедия:

1. На събитията

2. На характерите

Що се отнася до театралните жанрове, комедията има за цел да забавлява. Така че тя от една страна се отличава от трагедията, но от друга и от фарса, бурлеската и други. Например за разлика от трагедията има щастлив край на чудата ситуация, и с живостта на диалозите и описанието на характерите.

За областта на филмовото изкуство се употребяват термините комедиен филм, филмова комедия и кинокомедия.

3. Видове комедии

А. Сатира - Сатирата е литературен похват, който осмива хора или явления, разобличава и критикува социални и човешки пороци. Целта често е да се провокира или да се предотврати промяна. Това се постига с използването на различни средства – хипербола, алегория, ирония, сарказъм или насмешка.

Б. Пародия - Пародията (от старогръцки para, „против“, „срещу“ и ode, „песен“) е жанр в сатирико-хумористичната литература, при който използвайки формални особености на дадено литературно произведение се създава друго, което го представя в комична светлина. Цел на пародията е да бъдат осмяни лични или обществени недъзи или самото произведение, което се използва за основа.

Въпреки че началото му е поставено още в античността (например Аристофан, Еврипид) жанрът изживява подем през Ренесанса и Просвещението. Автори на пародии са Еразъм Ротердамски, Молиер, Рабле, Дефо, Суифт. По-късни представители на жанра са Пушкин и Хайне.

Сред известните примери е романът „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес, замислен първоначално като пародия на средновековните рицарски романи. На пародийна основа са построени и книгите „Забавна Библия“ и „Забавно Евангелие“ на Лео Таксил. Пародията на Христо Смирненски „На търговците скубачи“ е базирана на Вазовата елегия „Новото гробище над Сливница“.

Извън литературата понятието се използва и в музиката, изобразителното изкуство и киното.

В. Ирония - Ирония (гр. εἰρωνεία) е понятие, с което се описват ситуации, в които едно уверено очакване не се оправдава. Ирон (Eiron) е един от стандартните персонажи в гръцката комедия, чието поведение, иронията е подигравателно към това на самохвалкото (алазон). Така традиционно терминът се отнася към употреба на езика, при която изразеното без съмнение е неадекватно, например "Браво!", изказано при проява на несръчност. Днес се приема също, че ирония може да бъде откривана в непреднамерено възникващи ситуации, примерно когато една застрахована срещу наводнение къща изгаря.

Като словоупотреба и като представяне иронията е стилистично-изобразителен похват, троп, използван във всички жанрови разновидности на хумористично-сатиричната литература.

От гръцката комедия иронията добива по-широко обществено разпространение. Особена популярност тя добива като средство, използвано от Сократ, такъв какъвто го предават най-вече диалозите на Платон. По-късно в официалната християнска култура иронията не намира място, но остава в ежедневната употреба. Ренесансът и заниманията на хуманистите връщат иронията в сферата на реториката и литературната култура. Тя се използва рутинно от френските просветители, а след тях немските романтици ѝ обръщат особено внимание, като стигат до философски обобщения - в хегелиански дух се твърди примерно, че отношението между явление и същност е иронично.

Иронията получава разнообразни нюанси, вариращи измежду остроумие, подигравка и издевателство, в зависимост от вложения в нея смисъл. Тя обаче се намира извън обсега на сарказма. За разлика от него, при иронията подложените на критика лични и обществени недъзи биват осмивани, вместо разобличавани.

Широк спектър на изобразителни похвати и стилистически средства ползват ирония. Такива са например гротеската, карикатурата, парадоксът, пародията, травестията, хиперболата и шаржът.

Вариант на иронията е самоиронията, която е пародиен израз на самокритика с ироничен оттенък.

Г. Антична (Гръцка) комедия -  от цялото богатство на античната комедия до нас са достигнали само 12 гръцки и 25 римски комедии. 11 от гръцките са на Аристофан, а една на Менандър. 19 от римските са на Плавт, 6 – на Теренций.

Оскъдните си сведения за началото на гръцката комедия дължим на Аристотел. Според него то се съдържало в песните на гуляйджийските групи, които прославяли животворния бог Дионис. Следователно Дионисовият култ дава начало не само на трагедията, но и на комедията. Начало на комедията сложили запевачите на т.нар фалически песни.

Какво значи терминът комедия? Аристотел казва, че според някои извори той се извежда от термина коме – село; участниците в шумните шествия били прогонвани от градовете и се принуждавали да ходят по селата. Жителите на Мегара се смятали за начинатели на комедията. Първите комически начинания не получили внимание, поради което ранните комици останали неизвестни дори на самата древност. Най- стар атически комедиограф бил Кратет. Той пръв започнал да съставя диалози и фабули на общи теми. Кратет не отправя лични нападки, а осмивал човешки слабости изобщо.

От древността изхожда триделението на атическата комедия.

1. Старата комедия обхваща времето от 487 до 388 г. пр. н. е (от първото състезание на комически поети до постановката на Аристофановия „Плутос”).

2. Средната от последното събитие до смъртта на Александър Македонски (323 г.);

3. Новата - от 323 до 263 г. (смъртта на поета Филемон). Тези граници са условни.

Д. Комедия дел арте (на ит. Commedia dell'arte, „професионална комедия“) е театрален жанр, който се развива в Италия през XVI век от пътуващи трупи.

Характерни черти - представленията на комедия дел арте се основават на т.нар. кановачо - съвсем условен сценарий (канава̀), по който актьорите импровизират. Актьорите обикновено се специализират в дадена роля и я играят през цялата си кариера. Комедията има типични персонажи, всеки от които се отличава не само по характера и задължителната си маска, но и по облеклото и диалекта си, недвусмислено сочещ произхода на героя. Така например:

- лъжливият слуга Арлекино е от Бергамо,

- оттам е и свадливият Бригела,

- кокетното слугинче Коломбина е от Венеция,

- откъдето иде и старият търговец Панталоне,

- хитрият Пулчинела (Полишинел на френски или Пънч на английски) е от Ачера,

- Менегино е от Милано и така нататък.

Е. Фарс - Фарсът е театрален комедиен жанр, чиято цел е да забавлява зрителите с представянето на невероятни или екстравагантни, но възможни ситуации чрез маскиране и припознаване. Във фарса често се включва игра на думи, сексуални намеци, преднамерена абсурдност и безсмисленост, бързо темпо и забързване с развитието на действието. Основното предназначение на фарса не е съзнателната политическа сатира, а непринуденото и безгрижно представяне на градския бит с всички негови скандални случки, непристойност, грубост и веселост. Във френския фарс често се засяга темата скандали между съпрузите.

Заражда се през средните векове в Западна Европа (най-вече във Франция), но има корени в гръко-римският античен театър. Може да се открият негови следи у Аристофан и Плавт. За пръв път думата е употребена през 10 век. Представленията са се играли на пазари и в странноприемници от хистериони.

Етимологията на жанра произхожда от аналогията с твърде комичния опит в началото на 3 век на Сасанидите в Персия да възродят старата империя на Ахеменидите, произхождащи именно от областта Фарс.

В съвременният език фарс се нарича профанацията и имитацията на дадено действие или процес, например съдебен процес.

Ж. Водевил (на фр.: vaudeville oт val лат. vallis - долина), и Vire (Вир) - име на град; val de Vire, преминало в vaudeville) в общия смисъл терминът означава лека и кратка комедия с музикален съпровод и пеене в отделните части.

Историята на водевила се свързва с френския поет и музикант Оливер Баслен (Оliver Basselin), роден и творил в гр. Вир през 15 век. На него се приписват редица песни, публикувани в началото на 16 век под заглавието Vaux da Vire. По-късно всички песни с такъв лек сатиричен характер влизат в наименованието Voix de ville (градска песен).

От XVI до XVIII век този специфичен термин започва да придобива и малко по-странично значение от обикновената градска песен, като става популярен в цяла Европа. От края на XVII век водевилът намира място и в театъра на Италия и Франция (Comèdie Italiane, Theatre-Francais), където се включва в хорово пеене. В тези театрални постановки се пеят както оригинални мелодии, така и музика, заимствана от популярни песни, но украсена с подчертан комичен характер. От водевила през първата половина на XVIII век се ражда и френската опера-комик, а през XIX век се ражда и водевилната комедия.

Много интересен е и руският водевил, който се появява в началото на XIX век. В него намират място не само куплетни песни, но и арии от рода на романсите, дуети, а понякога - цели хорове и оперно-вокални ансамбли, както и увертюри. Голяма част от руските водевили от XIX век носят наименованието опера-водевил.

4. Шекспирови комедии

1. Комедия от грешки (The Comedy of Errors) 1592 - Комедията разказва историята на двама братя близнаци, които след раждането си са били разделени от нещастен инцидент. Антифол от Сиракуза и неговият слуга, Дромио от Сиракуза, пристигат в Ефес, където ще се срещнат със своите братя близнаци - Антифол от Ефес и Дромио от Ефес. Поради огромната физическа прилика между двете двойки близнаци, в Ефес се пораждат много недоразумения и обърквания, които довеждат до погрешни заключения у хората. Братята поотделно са обвинени в лудост, кражба, обладаване от Дявола, но накрая всичко се изяснява.

2. Добрият край оправя всичко (All's Well That Ends Well) 1603

3. Както ви харесва (As You Like It) 1599

4. Сън в лятна нощ (A Midsummer Night's Dream) 1596 - описва събитията около сватбата на херцога на Атина, Тезей, и Хиполита. Те включват приключенията на четирима влюбени младежи от Атина и една група от шестима самодейни актьори, които са контролирани и манипулирани от феи, населяващи горите, където сa поместени повечето събития. Пиесата е една от най-популярните творби на Шекспир и е изпълнявана в цял свят.

5. Много шум за нищо (Much Ado About Nothing) 1598

6. Мяра за мяра (Measure for Measure) 1604

7. Укротяване на опърничавата (Taming of the Shrew) 1589

8. Дванадесета нощ (Twelfth Night or What You Will) 1600

9. Венецианският търговец (The Merchant of Venice) 1596 - е една от най-известните пиеси на Уилям Шекспир, написана вероятно през 1596 г.

Формално, пиесата е определена за комедия, но трагедията на един от главните ѝ герои кара критиката да я разглежда като драма. Първото ѝ издание е публикувано през 1600 г.

Пиесата съдържа намеци за сензационния съдебен процес в Англия от 1594 г. в който подсъдими са придворния лекар-евреин Родриго Лопес и португалския претендент за короната Антонио Перес, пребиваващ по това време в Лондон, които се опитали да отровят английската кралица Елизабет I според обвинението.

10. Веселите уиндзорки (The Merry Wives of Windsor) 1598

11. Напразни усилия на любовта (Love's Labour's Lost') 1594

12. Двамата веронци (The Two Gentlemen of Verona) 1594

13. Двамата знатни сродници (The Two Noble Kinsmen)